"Тя иска този мъж
да свършва винаги в нея
стиховете си"
Надя Радулова, "Camera obscura"
("Алби", 2000)

"Над белите вълни се спуска чайка,
за да зачене от морето гибелта си."
Миглена Николчина, "Аела на брега"
("Асимволия", 1995)

"Би могла да има живот, вълнуващ
и опасен като самата литература."
Майкъл Кънингам, "Часовете"

         Темата "убийство от любов" е една от популярните в литературата и е широко застъпена в творчеството на мнозина автори като започнем с Маркиз дьо Сад и стигнем до български писатели от 90-те години на XX век, писали в едноименния конкурс на дружество "Агата". При всички положения е интересно да се проучват и обсъждат междуполовите отношения от този ъгъл, тъй като достигането до стадия на убийство означава напрежение (и в положителен, и в отрицателен смисъл) между мъжа и жената. Взимам един популярен сред масовата аудитория роман като "Колекционерът", тъй като не си поставям за цел да се "гмурвам" в дълбините на проблема, а само да хвърля няколко камъка във водата и да се насладя на вълничките. А така както понякога едно махване на пеперудата може да промени света, така и една малка вълничка, предизвикана от хвърлен във водата камък за "опипване" дълбочината на дъното, може поне да промени мисленето на четящия долните редове.
         "Единствено противопоставяйки се, субектът определя себе си: той иска да се установи като същественото и да конституира Другия в нещо несъществено, в обект" - казва Симон дьо Бовоар в началото на първия том на своето изследване "Вторият пол" (с. 10). Проектирайки себе си в Другия, съизмервайки се с него и същевременно налагайки се над него Азът изгражда себе си. "Зависимостта на Аза от Другия обаче не пречи на същия този Аз често пъти да мисли другия като по-низш. Тази недостатъчност на Другия се проектира в убеждението на Аза, че другият е съприроден на външния свят, докато Азът мисли себе си като имащ нещо, носещ нещо в себе си, чрез което може да се противопостави на външния свят, а именно - вътрешната активност, субективността…", отбелязва Амелия Личева в "Истории на гласа" (с.21).¹ Жената е поставена в сферата на Другия. В историческото развитие мъжете са тези, които са носели оръжие, а жените не са имали право на това. Изключение е Атина, която се ражда от главата на Зевс в пълно бойно снаряжение. Често жените са били по-низши дори и от робите. Проблемът на жените е бил доколко те са способни на труд или по-скоро на повече труд от робите. "В човешкия род върховенството се предоставя не на пола, който създава, а на пола, който убива.", казва Бовоар на друго място в книгата си "Вторият пол". (с. 75).
         В "Колекционерът" на Джон Фаулс главният герой Фредерик иска не просто да се наложи над жената, не просто тя да стане негова жена, но да си набави идентичност чрез нея, да изтрие нейното минало и нейната биография и да ги направи свои. "Ще бъдем погребани заедно. Като Ромео и Жулиета." - обмисля Фредерик в края на романа (с. 270).² Мъжът тук не просто убива, той изземва личността и я прави част от себе си. Още в първото изречение на книгата се описва как Фредерик тайно наблюдава Миранда. Но не воайорството, а дневникът на наблюденията, в който Фредерик отбелязва нейното присъствие отначало само с едно "Х", което ще стане "М", довежда до мисленето на жената като Другия, който може да бъде притежаван и контролиран. Той научава нейната биография, разучава нейния живот, но с мисълта те един ден да му принадлежат. Той е влюбен в нея, мисли за нея постоянно и иска тя да бъде с него.
         Фредерик е колекционер. Той събира пеперуди, които забожда с карфици и поставя под стъклен похлупак. Отвличането на Миранда директно се обвързва с колекционирането на пеперуди. Според речника на символите на Жан Шевалие и Ален Геербранг (1996 г.)³ пеперудата е натоварена с голяма символика. В Япония пеперудата е символ на жената, а две пеперуди са израз на семейно щастие. Друга страна от символиката на пеперудата се основава върху метаморфозите й: какавидата е яйцето, което съдържа възможното развитие на съществото; пеперудата, която излиза от нея, е символ на възраждане. Част от символиката на пеперудата е на освободената от телесната си обвивка душа. При ацтеките пеперудата е символ на душата или на последното дихание, излязло от устата на умиращия. Пеперудата, заиграла се сред цветята, представя душата на падналия в бой войн. Загиналите войни придружават слънцето през първата половина от видимия му път, до обяд; после те слизат на земята, преобразени като колибри или пеперуди. Всички тези интерпретации изхождат от аналогичната връзка, установена между пеперудата и пламъка поради окраската и пърхането на крилата й. Модерната психоанализа също вижда в пеперудата символ на възраждане. Едно народно поверие от гръко-римската древност също приемало, че душата напуска тялото под формата на пеперуда. Във фреските от Помпей Психея е изобразена като малко крилато момиче, подобно на пеперуда. При Вирджиния Улф нощните пеперуди са обичайната метафора за човешката душа, но също така и за наративната способност, която разтърсва крилете си в своя мистичен пашкул. В разказа "Един ненаписан роман" се появява нощна пеперуда, която изниква в "един прорез-разцепване" на човешкото око: целият последвал абзац е накъсан и завършва с изречение, което се сгромолясва при думата "безсмъртие" (Миглена Николчина "Смисъл и майцеубийство", с. 159). В книгата си "Смисъл и майцеубийство" Миглена Николчина изказва предположението, че думата за "нощна пеперуда" moth, обичайната за Вирджиния Улф метафора не само за душата, но и за порива към творчество, може да се смята за фрагмент от една прекъсната дума - думата "майка", mother. Последното прекъсване в разказа "Един ненаписан роман" е причинено от срещата на майка и син (с. 161). Ако възприемем като основен символ на пеперудата жената, човешката душа и порива към творчество убиването на пеперуда може да се изравни с прекратяването на един човешки живот, дори и не само с физическо убийство. "Мразя учените - казва Миранда. - Мразя хората, които колекционират неща и ги класифицират и им дават имена и после ги забравят." И след като научава, че нейният похитител се занимава и с фотография, продължава: "Всички снимки са мъртви. Когато нарисуваш нещо, то е живо, когато го фотографираш, то умира." (с. 55). Ролан Барт в есеестичната си книга "Camera lucida" (1980 г.) настоява, че всяка снимка препраща към мъртъв човек или събитие. "Във всяка снимка присъства завръщането на мъртвеца" - казва Барт - "Фотографията приподписва поставеното". Същото казва и Блага Димитрова в романа "Лице" (1977 г.) - "Фотографиите умъртвяват образа" (с. 425).⁴ Така ако следваме Барт (и Блага Димитрова) спокойно можем да обединим двете занимания на Фредерик - колекционирането на пеперуди и фотографията - в едно. И наистина похитителят не закъснява да направи снимки на отвлечената Миранда ("Тази вечер направих снимките. Съвсем обикновени - тя седи, чете. Станаха съвсем хубави." - с. 58), по-късно той отново я снима, този път само по-бельо. (с. 89, с. 114) "Защо отнемаш целия живот от живота? Защо убиваш цялата красота?" (с. 77) - такива въпроси му задава Миранда, но той мълчи. Фредерик уж я убива в съня си, но се оказва, че тя се е преструвала. Но това е първото предупреждение, че вероятно ще се стигне до убийство. В края на първа част и мъжът, и жената говорят за убийство - той за нейното, тя - за неговото. Убийството се оказва единствения начин да се излезе от ситуацията. "Ако не доведеш лекар ще умра. Това ще е убийство." - казва Миранда.
         Във втората част наративът тече през нейната гледна точка. "Знам какво съм за него - пеперудата, която винаги е искал да улови." - казва си Миранда (с. 125). А мнението й за него е обобщено така - "Абсолютно безполов" (с. 124). "Той е колекционер. Това е голямото мъртво нещо в него." (с.164); Миранда го прекръства на Калибан, като на някои места името му се съкращава на К. (като героят от "Процесът" на Кафка). Похитителят се опитва да я направи жената еднаква на него, да се приравни до нея, за да я направи достъпна за себе си. "Калибан е същия - налице е омразата към необикновеното, желанието всички да са като него." (с. 210) Постепенно между тях става невъзможен всякакъв контакт. Похитителят я подозира във всичко и й няма доверие. Още в началото на романа разговорът между двамата е изкуствен и това е представено и графически, чрез въвеждането на репликите им по различен начин (на мъжа без тире, на жената - като пряка реч). След болестта на Миранда разривът вече е по-голям от дълбока пропаст. "Той не е човек, а празно пространство, оформено като човек." (с. 223); "У него няма мъж" (с. 240). Фредерик също мисли Миранда като празен съд, който може да изпълни със съдържание. Той вече е забравил нейния предишен живот. Приписва й свои качества. Фредерик се грижи за Миранда, за да може да я приравни до себе си, а когато открие, че е умряла, просто да нагласи усмивка на лицето й, а след това да отиде да пие чай.
         Втората част на "Колекционерът" на Джон Фаулс поставя и друг интересен проблем - за акта на женското писане. Той е свързан с темата за любовното убийство, тъй като, както би казал Цветан Тодоров, Миранда, пишейки дневника си, отлага своята смърт. Но това е само привидно и ще видим защо. Тук го няма традиционното неизвержение на женското писане, дневникът на Миранда става достояние не само на читателя, но и на Фредерик, който го намира след смъртта й. Миранда запълва тишината като пише, но нейният разказ вместо да отлага смъртта, я приближава до нея. Посредством спомените в дневника досегашният й живот се повтаря отново в мислите й, така както в холивудските филми героят преди да умре вижда целия си живот като на филмова лента. Така както в последния роман на Вирджиния Улф "Между действията" и тук имаме подчертана нетърпимост към паузите и празнотите, към тишината. (Миглена Николчина, "Смисъл и майцеубийство", с. 167).⁵ "Писането е съзидателно разгръщане отсам, което е резултат от бродене оттатък, резултат от потайна загриженост за едно скрито лице, за една безмълвна сестра", се казва в "Смисъл и майцеубийство" (с. 26). Писането може да се тълкува и като стремеж към смъртта. ("Родена от главата", с. 172) Джийн Рис, чиято история се разказва в "Родена от главата", пише, за да "заслужи смъртта". Вирджиния Улф се занимава с проблема за женското писане и в "Собствена стая". "Писането тук е като наркотик" - пише Маранда в дневника си (с. 168). Миранда, пишейки дневника си, отлага не толкова физическата си смърт, а духовната. Тя знае, че когато думите у нея изчезнат, тя вече е мъртва независимо дали сърцето й тупти.
         Най-новият филм на Педро Алмодовар "Говори с нея" (2002) изгражда сюжет, който води до противоположен край. Жената, за която мъжът се грижи, излиза от комата, докато санитарят умира. Друг филм на Педро Алмодовар е много близо на сюжетно равнище до "Колекционерът" на Джон Фаулс - "Ела, зъвържи ме!" (1991). В книгата "Киното на желанията" (2003 г.),⁶ посветена на испанския режисьор, авторът Фредерик Строс задава въпрос на испанския режисьор дали е бил повлиян от "Колекционерът", на което Алмодовар отговаря, че е гледал филма, но е бил повлиян по-скоро от друг филм на Уайлър. Но признава, че често му задават този въпрос. (с. 75). И наистина, с изключение на завършека, филмът "Ела, завържи ме!" е много близо до "Колекционерът" на Джон Фаулс. Приликите в сюжета са много големи, като в началото дори перипетиите, през които минава любовната двойка, са същите. Рики (Антонио Бандерас) отвлича Марина (Виктория Абрил), държи я затворена и вързана, но отношенията им постепенно се затоплят и накрая сключват брак. Все пак докато героят Рики от "Ела, завържи ме!" идва от изолирано място и търси мястото си в обществото, иска да стане нормален, Фредерик от "Колекционерът" напуска обществото и се изолира в отдалечена къща в провинцията, където държи затворена Миранда. Отпадането на необходимостта от борба води до апатия, до отмиране на нуждата от контакт със света, казва Миглена Николчина в главата, посветена на Джийн Рис в най-новата й книга "Родена от главата", 2002 (с. 175). Едва след като спечелва лотарията, след като няма нужда от това да се бори за прехраната си, Фредерик се оттегля в провинцията и извършва отвличането на Миранда. В "Ела, завържи ме!" Рики отвлича Марина след като напуска болницата и се налага да изкарва пари и да се интегрира в обществото, волята му за любов, щастие и успех нараства.
         В романа "Колекционерът" на Джон Фаулс Фредерик и Миранда разказват историята на едно отвличане и едно убийство от любов, но без любовта да се е случила, без героите да са правили секс. И двамата си сменят имената и загубват собствената си самоличност. Самото убийство като физически акт става някак неочаквано, преди това и Миранда е можела да убие своя похитител, но чрез своите "грижи" Фредерик убива Миранда духовно и я подготвя за физическата смърт. Фредерик убива Миранда още докато тя е все още жива физически.

---

Бележки:

¹ Личева, А. "Истории на гласа", С., 2002. [горе]
² Фаулс, Джон "Колекционерът" (за съжаление в момента не разполагам с книгата и не мога да посоча други данни) [горе]
³ Шевалие, Ж., Геербрант, А. "Речник на символите", С., 1995, т. 2 [горе]
⁴ Димитрова, Блага "Лице", С., 1997, Трето издание, "Абагар пъблишинг" [горе]
⁵ Николчина, Миглена "Смисъл и майцеубийство. Прочит на Вирджиния Улф през Юлия Кръстева", С., 1997, Университетско издателство "Св. Климент Охридски" [горе]
⁶ Алмодовар, П. "Киното на желанията. Разговори с Фредерик Строс", С., 2003, ИК "Колибри", пр. Екатерина Лимончева [горе]

* Текстът е четен на проведената в края на юни конференция на магистрантите по Литературознание, записали спец курс "Литературата - политики на различните идентичности" при доц. д-р Миглена Николчина.