Мемориал
Скверни са всички лични Византии.
Средният пръст предизвикват сами.
Облаци:
сиви,
проядени анцузи.
Тихо,
потискащо,
гадно ръми.
Пътници.
Връщат се бавно от работа.
Пътят е сякаш простатна жлеза:
хлъзгат се,
падат с бутилки и хлябове,
стават -
през едра и гневна сълза.
Лампите - в пенсия.
Жалко за Яблочков!
Чухалче.
Вика си:
"Чух! Чух!
Чух! Чух!"
Светла е само водата из ямите.
Още по-светъл е водният дух.
Всъщност променят се хората -
никого
вече не стряска човешкия вик.
Ние умираме -
ние,
които викаме,
там -
върху собствения си език.