Тъжно е рано
хора да гледаш -
без разстояние,
само от педя.
Някакво чувство
точно под лоба
смесва изкусно
люлката с гроба.

В зимната киша,
жалък, окаян,
с мутра на рикша
пъшка трамвая.
Славчовци, Славки,
Райчовци, Райки
бързат да правят
щанги и щайги -
кожи да режат,
мрежи и трупи:
колкото тежки,
толкова груби.

Вечерно време,
както в буквара,
същата тема
пак се повтаря:
Минковци, Минки,
Станковци, Станки
бързат да мият
кухни и стаи -
супи да готвят
с гола фантазия,
хвърлили котва
в битова Азия.

Милите хора!
В тяхната повест
всичко е сборно:
цифром и словом.
Други разбират
колко е тъжно
стих да умира,
без да излъже.
 
 
 
 

Иван Динков | Литературен клуб