Ивайло Динев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ДОСТОЕВСКИ НА ФИНСКИ

 

Ивайло Динев

 

          Неприлично по Етгар Керет

 

 

          Събудих се рано сутринта. Пара излизаше от устата ми и замъгляваше очите. Всяка капка от душата ми се сблъскваше с предните редици на спалния чувал. Той притежава свойството да прави света по-малък. В тесния спален чувал и студената сутрин светът ставаше незначителен. В последно време всеки ден се боря да изляза от него. От малкия свят.
          Всичко започна преди два месеца, когато тръгнах от родните поляни към фиордите. Никой не ме спря, защото на никой не казах. Сега няма да те лъжа – съжалявам искрено. Трябваше ли да стигна до тук обаче, за да бъда искрен, да открия себе си.
          Разхождах се по заледените улици на поредния малък финландски град в периода на kaamos. Така наричат полярните нощи тукашните хора. Те ми казаха да внимавам. Времето предразполагало към вътрешни сътресения, най-вече чуждоземците. Видях една книжарница, тихичко сплотила книги с шарени корици зад дебелото стъкло. Понечих да вляза вътре, книжарят ме изгледа строго. Сигурно затварят. Запътих се шепнешком към лавиците. Не знам техният език, те не знаят моя. Говорим си с образи, а те говорят много. Старец разглеждаше от дълго време една книга. Нямах намерение да надничам, но ми направи впечатление, че в гръб приличаше на дядо ми, такъв какъвто го оставих за последно до цветята. За малко да ме види как го гледам, досрамяме и наведох глава към лавицата пред мен. Това трябва да е „Престъпление и наказание”- на корицата сух младеж, аскет, с черно палто и сенки под очите. Изглежда наплашен. Изглежда недоверчив. Обичам я тази книга. Веднъж я четох докато бях все още в родината. Гледах и постановката. После препрочетох романа, а после отново постановката. И никога повече, заричах се, няма да я взема отново в ръка, освен ако нямам за цел да я прочета от първата до последната страница. Любима ми е. Но къде изчезна той. Къде отиде дядо. Навън валеше дъжд. Погледнах облаците. Скоро ще прерасне в сняг, казах си. В ръцете държах все още Достоевски на фински, а дядо ми изчезна нанякъде в поредните непознати улици. Не го виждам извънредно. Колкото по на север отивах, толкова по-често се срещах с него. Първият път почти да го заговоря и той се качи в градски автобус. А тук автобусите не чакат пътниците. Редовно започнах да го виждам, почти през ден. И винаги, след всеки провал, надявах се, че другият път ще успея да го заговоря. Бях свикнал. Не мога да те лъжа. Тук хората свикват с всичко.
          Дадох на книжаря нужната сума и седнах на една пейка до светеща улична лампа да чета Достоевски на фински. Зачетох се от първата страница на книгата. Расколников си е Расколников дори и на фински, а Сонечка е по-красива неразбрана. В ледената бяла нощ Расколников изкупува греховете си със страдания, а детективът е толкова остроумен. Всичко забелязва, всички грешки, всяко потрепване на Расколников. Как го измъчват на разпита, милият - гладен, беден, побъркан и сбъркал, ужасно сбъркал. Ледена пот започна по гърба ми да се хлъзга. Стана ми горещо. Разкопчах горната дреха. За миг помислих си, че над мен виси някой. За миг сянката му затъмни листата. Обърнах се и нямаше как да сгреша. Каза ми „Време е, дедо” и тръгнахме нанякъде по улицата. От устата ми вече не излизаше пара. Светът не изглеждаше малък, а уличната лампа отдавна беше престанала да свети. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. май 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]