Анжела Димчева

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Петото измерение. Холографски проекции в текстовете на Николай Кънчев

 

Анжела Димчева

 

...Our beginnings never know our ends.
Harold Pinter
„Art, truth and politics”1

 

 

           Тълкувателната енергия на литературния критик притежава параметрите на Мъглявината на Андромеда – видима с просто око спирална галактика от понятия, но непредвидима в своята ситуираност, характеристика и обем. Перфектните критически текстове не познават аксиомата на аперцепцията. Те се движат в генезиса си през дифузията на историчност, хипотетичност, аналитичност и, разбира се, есеистичност.
           Компаравистиката вече е временната сламена къщичка на начинаещия изследовател на думите. Националното в контекста на общонационалното движение на литературните процеси е недостатъчно показателно и физиономично.
           Антиномията в литературата – на ниво школи, течения, направления – изисква вглеждане в достиженията (като хипотези, теории и практики) на редица други науки, понякога твърде далечни на хуманитарните. Традиционните линкове към изкуството, религията, историята, психологията и философията отстъпват територии на физиката, химията, математиката, информатиката, политиката. Така модерният критически текст залага повече на интердисциплинарното си звучене, на онази глобалистичност, където идеята за началото и края е взривена от нехарактерен езиков привкус, а логиката на точните науки уплътнява собствените си реалности с фикциите на есеистичното съзнание.
           В една такава обетована земя на критическата нирвана, на изображение на вътрешна оценъчна интерактивност се движи перото на проф. Светлозар Игов особено когато прониква в авторовата „систематическа работа на въображението и ума” (М. Арнаудов)2. Още през 1980 г. като съставител и тълкувател на критическите текстове на Т. С. Елиът3 Светлозар Игов възприема част от методологията на своя велик предходник, а именно изграждане на „система от критически възгледи”, като отбелязва, „че е по-важно не да се разгледат аналогично всички отделни елементи на тази критическа система, а да се даде ключът към нея. Ключът, който сам Елиът е дал в своите най-известни идеи – за „традицията”, за „чувството за история”, „за „цялата литература”, за „безличността на поета” и за „обективния корелатив”4.
           Една ранна, но и до днес впечатляваща студия на проф. Игов за Николай Кънчев – „Поезията на Николай Кънчев”5 – ме провокира да продължа изследванията си върху този емблематичен за нашия постмодернизъм поет. (През 1988 г. публикувах в сп. „Септември” статията си „Единствен жребий – прекрасното”, анализираща излезлите до този момент книги от Николай Кънчев в контекста на поезията през 80-те години.6)
           В период, когато всепоглъщащата доктрина на социалистическия реализъм управляваше литературното мислене, а общественият етатизъм дирижираше въобще културата, Светлозар Игов педантично, като миньор в мината на абстракционизма, изваждаше в рецензиите си (още през 60-те – 80-те години) златоносните афористични късове в поезията на Н. Кънчев, опитвайки се да привлече вниманието към коренно различен натюрел, към една ерудитска поезия, твърде странна за властващия партийно-площаден или естрадно-елементаризиран пласт на поръчковата култура. За да се появи през 1990 г. цитираната студия, върху която по-късно се облягат и други анализатори на Кънчевото творчество. Препрочитайки този текст през годините, все повече се убеждавах, че авторът й дълбочинно, дори подсъзнателно е следвал принципа на Елиът, че „за да разберем едно стихотворение... е необходимо... да се стремим да обхванем неговата ентелехия”7.
           По аналогичен начин, анализирайки всеки поетичен фрагмент, Игов се интересува от нематериалната му жизнена сила, от неговия цялостен отпечатък в четящото съзнание, което не си задава баналния въпрос „Какво иска да ми каже този автор?”, а изживява духа на стихотворението, явяващ се своеобразно плацебо за душата, дори готова онтологична формула. Как постига всичко това Николай Кънчев? Изследователят му дава своите прецизни отговори. Те са десетки. Но за подкрепа на моята теза в тази статия ще се спра само на няколко важни извода, които Светлозар Игов откроява:
           На първо място: „...Неговият всекидневен език е йероглифен и апофтегматичен. Така както стихотворенията му приличат на наредени една до друга поанти, така и разговорът му прилича на ходене по бръснач, с наредени една до друга енигматично-ключови фрази”8.
           На второ място в обобщенията на Игов: „... „Трудността” на поезията на Николай Кънчев е един реален проблем на неговата лирическа структура. Дългото ми общуване с нея ме накара да извлека три нейни характерни черти, които ще нарека три формули на Кънчевата поетика: 1. пределна семантична гъстота; 2. парадоксална асоциативност; 3. негативна диалектика на възприятието.”9
           Тези ключове към поезията на Кънчев перфектно пасват в тъканта на самите строфи, които Игов е избрал за илюстрация. Реално критикът осветлява неподозирани досега нюанси, денотати в образната система, дори бих казала криптографии на битийни дилеми, емоционални състояния, непонятни за масовото съзнание изобразителни стереотипи... И дори по авторски импровизационен начин компилира стиховете на Кънчев, „пренаписвайки” артистично витражите на поетовото съзнание. Често споменава и разминаването между времепространствените координати, които издават поетическия опит за прехвърляне на граничността, за транспозиция в друго измерение.
           И в края на студията си Игов казва, цитирайки Кънчев: „А какво е всъщност поезията? – Гласът на самата природа на нещата, дълбокият глас на битието, който говори с един универсален език:

 

    С един език над всичките езици
    природата говори озарено,
    че сътвореното е съвършено.”10

 

           В ред аспекти още може да се тълкува студията на Светлозар Игов, която е своеобразен метатекст от критически послания, но квинтесенцията за мене се заключава в неговото аксиоматично „всебитие”: „А извор и медиум на това всевремие и всебитие е Поетът. Той е постигнал всебитието в себе си и населява с него света. Но всебитието не извира просто от него, той го е постигнал, осъзнавайки природното всебитие”11.
           В традиционния четириизмерен континиум някакси няма място за това „всебитие” на поета. Затова и твърде често неразбраните от съвременниците си творци (особено гениите) с усмивка преминават „оттатък” – не само в смъртта, но и през вековете. Ето как по пътя на антиципацията в личния ми усет за справедливо позициониране на посветените – докоснали, приели, излъчващи фотони поезия – възникна едно невидимо, но достатъчно мощно измерение, което наричам Петото измерение. То съществува благодарение на холографските проекции, видими за поетовата зеница, отразени в космоса и неподлежащи на унищожение. Как става това?
           Отговорът едва ли го знаят и самите поети, те го дефинират интуитивно, но само малцина от тях съумяват да „натоварят” писмените знаци със собственото си енергийно поле, да го трансформират в холограмен образ, копиран в подсъзнанието и изпратен чрез поетически кодове до адресати с подобна психофизическа нагласа. Ето защо само един процент от населението в света чете поезия, но колко от рецепиентите въобще я усещат иманентна за душата си? Често словесният рисунък остава на ниво инфраобрази (както инфразвукът не се възприема от човешкото ухо, така и инфраобразът не се осмисля от разума, а просто плува като лигвистичен облак). Защото поетичният инфраобраз най-вероятно е съставен от кванти, както през последните четиридесет години физиците се убедиха, че вселената е направена от кванти (вълни-частици), които се проявяват видимо единствено когато ние ги наблюдаваме. Във всеки друг момент те се държат като вълни. Още през 1987 г. Дейвид Бом разкрива, че осезаемата реалност на ежедневието ни е всъщност вид илюзия, аналогична на холографски образ. Под видимостта остава скрит един дълбочинен ред на съществуване, който той нарича имплицитен ред (забулен, неявен), а нашето равнище на съществуване обозначава като експлицитен (разгърнат, явен)12.
           След откритието на Айнщайн за единния времепространствен континиум именно Дейвид Бом доказва, че абсолютно всичко във вселената се подчинява на неотделимост и е „направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред”13. Холографската природа на словото е дешифрирана успешно от Майкъл Талбот в неговата книга „Холографската вселена” (с цитати на стихове от Уилям Блейк, с примери от медицината и психологията): „Съзнанието е по-фина форма на материя... Това обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества... Одушевената и неодушевена материя са неотделимо преплетени, а животът също е обгърнал до край целостта на вселената. Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото”14.
           Стигаме до логичния въпрос къде бихме могли да открием холографски проекции в поезията на Николай Кънчев... Както професор Игов дефинира, че това е поезия, съставена почти изцяло от поанти, така в моята теза николайкънчевското звучене се постига с холографски образи. Опитайте се да ги чуете, да ги видите, да ги пипнете... Това е почти непостижимо за въображението и невъзможно като материален субстрат. Триизмерността на неговите образи е невероятно убедителна, но, ако се опитате да материализирате една метафора, ще откриете, че там реално е красивото небитие. Понякога одеждите на поетическите му визии дори притежават параметрите на научния език:

 

    Разстоянието между две съседни точки
    може да е изречение, дори без думи.

     

    Този, който в изпитанията го премине,
    чак самата музика на Сферите ще чуе...
                           („Скъпо струва всяка моя стъпка”)

 

           Или

    Нека този свят да продължи да си светува.
    Всичко недописано само да се допише...
    .....................................................................
    Аз ще гледам само в точката, която ще е
    точката в началото на изречение от точки...
                           („Нека този свят да продължи да си светува”)

 

 

           Или

    Никога кракът ми не е стъпвал на луната,
    а луната ми е все по-близка от земята...

     

    Аз съм между тези земни като извънземен.
    Никога не съм се раждал в родното си село.
                          („Аз съм между тези земни като извънземен”)15

 

           Поезията на Николай Кънчев е с елементи на футурология – сблъскването на гномически фразеологизми, идиоми и афористични вметки с холограмни метафори „враства” в ентелехията на стихотворението и то става код не само на авторовия катарзис, но се „присвоява” от холографската същност на вселената, защото подредбата на уж нормални словоформи притежава необходимия континуитет: съзнание – въображение – изображение – универсум. Именно в този континуитет са координатите на Петото измерение. Но само малцина попадат в него.
           През десетките години на експериментална словесна необходимост Н. Кънчев натрупва забележителен ерудитски капитал, превеждайки най-ярките имена на френската литература (Ив Бонфоа, Андре дьо Буше, Жак Дюпен, Мишел Деги, Клод Естебан, Анри Мишо, Бернар Ноел и др.), както и грузински, сръбски, полски, американски поети. Колко сериозно е било отношението му към преводаческата интепретация проличава не само от прецизността на подбора и качеството на превода, но и от задължителните предговори, които Кънчев пише. Тези есеистични фрагменти изобилстват с точни формулировки за ролята на твореца: „Да поставяш на везни неуловимото, какво по-голямо затруднение. Усилия да се направят думите осезаеми в равновесието на нещата. Да се намери изгубеният рай, който всъщност е реалното, облагородено от въображението”16.
           Той не само поставя на везни неуловимото, преводачът материализира трансцендентното, което в две различни езикови системи е много трудно. Чета Гари Снайдър и установявам, че в Кънчевия превод на български език той звучи облагородено, като прототип на вътрешна холограма, която се стреми да излезе навън...но кога ли?

 

    Отвън

     

    мълчанието
    на природата
    отвътре.

     

    силата отвътре.
    силата

     

    отвън.

     

    но пътят е това което преминава – не
    целта сама по себе си.

     

    целта е,
    милост – лекота –

     

    лекува,
    но не ни спасява.

     

    песента доказва

     

    и доказва силата отвътре.17

 

 

           Един изключително видим принос към приобщаване на българския читател и писател към качествената западна литература е свързан с интерпретирането от Кънчев на творчеството на Кенет Уайт – човекът, който поиска „да отиде по-далече от възможното – чак до края на самия себе си”18. През последните тридесет години литературно-философските есета на К. Уайт „Големият бряг” (в превод на Н. К.) се превърнаха в настолно четиво за поколения студенти, литературни теоретици, критици и писатели. Видимо е влиянието на Уайт и върху самия преводач, който, намирайки своя естетически събрат („интелектуален номад” по израза на Уайт) на другия край на Европа, осветлява чрез Другия собствената си житейска съдба – една Via Dolorosa, започваща за Кънчев още от детството, преминаваща през идеологическите капани на времето, лъкатушеща през неразбирането, подигравките, заклеймяването от официозите на литературното лоби, та чак до зенита на ненаименуваната слава:

 

    Сватба

     

    Нека свири духовата музика за този, който духа...

     

    Аз не мога, аз не чувам, аз обезумявам
    и с ръка на челото си виждам слънчевия мозък.

     

    Колко тона лекота ни трябва, за да ни е леко?

     

    Без да мисли, без да чувства, без да трепне,
    вятърната мелница не иска вятърът да я задвижи...

     

    Как красиво пропиля живота си една вихрушка! 19

 

           Да видиш холографската триизмерност на „слънчевия мозък”, която те поглъща, бидейки едновременно измама и битие, виртуален колаж на отрицанието и голотата, онази „негативна диалектика на възприятието” (по израза на Светлозар Игов) – това не е просто строфичност на свободния стих, а Петото измерение, зоната на пулсиращата поетическа енергийност. Поетът никога не натрапва някаква своя истина, той е против да се създава империя на апологетиката... Защото космическото в нас няма нужда от това. С цялото си творчество Николай Кънчев се „вклинява” в този извънвремеви диалог, за който говори многократно и Кенет Уайт: „От значение е не общуването между човека и човека, а общуването между човека и космоса. Поставете хората във връзка с космоса и те ще бъдат във връзка едни с други”20.
           Като сравнявам холографското внушение на метафорите на единия и на другия, виждам как призваните поети са асимилирали това общуване с космоса и трансцендентно протягат квантовите лъчи на своето въображение, разговаряйки непрестанно – единият, обветрен на брега на келтското, на екзотичните далекоизточни култури, другият, коленичил на брега на балканския архипелаг, където „никой в своя край не е пророк, но...”21.
           През целият си живот Николай Кънчев съотнасяше словото като иманетност на битието си, неговият Хеликон беше населен от 99 музи – той беше единственият професионален писател в България в продължение на десетилетия, непонасяйки въжето на конюнктурната редакторска служба. Неговото мощно влияние в поезията ни днес може да се открие в творбите на десетки изявени поети – както сред неговите връстници (Йордан Янков, Иван Теофилов, Иван Динков), така и в представители на следващите поколения (Кирил Кадийски, Иван Методиев, Иван Цанев, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Ани Илков, Златомир Златанов, Георги Господинов, Пламен Антов, Борис Роканов и много други).
           В най-новия си изповеден текст творческата и житейска спътница на Н. Кънчев Федя Филкова описва едно екстремно състояние-спомен за реално покушение срещу живота на нейния любим – неочаквана, неведома, неразгадана стрелба срещу застаналия пред разтворения прозореца на дома си поет... Сякаш в реално време и днес виждаме летящия куршум през отвореното око на нечия омраза да изсмуква секундите на живота, но по невидимата интуиция на свръхзнамението Поетът се навежда и куршумът остава само една метална реликва: „А те просто бяха стреляли срещу него. Бяха стреляли срещу стиховете му”22.
           Вече четвърта година Николай Кънчев пребивава изцяло в Петото измерение, той го знаеше и преди, сега остава да повярваме и ние...

 

 

    Аз съм като ангелът хранител и при гибел
    не бих станал никога наемник на съдбата.

     

    Моите обуща са крила на пешеходец,
    грешната земя ми е небето за разходка.
                          („Все по-близо свива се сърцето ми за всичко”)23

     

     

     

     

     

    ---

     

    Бележки:

     

    1 Harold Pinter, „Art, truth and politics”, In his Nobel acceptance speech, цитат по Guardian Newspapers Limited, 2005 г. [горе]
    2 Михаил Арнаудов, „Психология на литературното творчество”, Издателство „Наука и изкуство”, София, 1965 г. [горе]
    3 Томас Стърнз Елиът, „Традиция и индивидуален талант”, Книгоиздателство „Г. Бакалов”, Варна, 1980 г. [горе]
    4 Пак там. Светлозар Игов, „Критиката на Т.С. Елиът”, предговор, с. 22. [горе]
    5 Светлозар Игов, „Поезията на Николай Кънчев”, Книгоиздателство „Перо”, София, 1990 г.; LiterNet, 30. 12. 2004. №12 (61). [горе]
    6 Анжела Димчева, „Единствен жребий – прекрасното”, сп. „Септември”, бр. 6, 1988, с. 238 – 247. [горе]
    7 Томас Стърнз Елиът, „Традиция и индивидуален талант”, Книгоиздателство „Г. Бакалов”, Варна, 1980, с. 151. [горе]
    8 Светлозар Игов, „Поезията на Николай Кънчев”, Книгоиздателство „Перо”, София, 1990 г., с. 8. [горе]
    9 Пак там, с. 28. [горе]
    10 Пак там, с. 46. [горе]
    11 Пак там, с. 41. [горе]
    12 David Bohm, „Hidden Variables and the Implicate Order”, in Quantum Implications, ed. Basil J. Hiley and F. David Peat (London: Routledge & Kegan Paul, 1987), p. 38. [горе]
    13 Майкъл Талбот, „Холографската вселена”, Издателство „Изток – Запад”, 2003, с. 80. [горе]
    14 Пак там, с 82-83. [горе]
    15 Николай Кънчев, „Избрани стихотворения. 1965 – 2005”, Издателска къща „ЖАНЕТ 45”, Пловдив, 2005 г., с. 296-299. [горе]
    16 Николай Кънчев, „Като петте пръста на ръката”, предговор към „Петима съвременни френски поети”, Издателство „Народна култура”, София, 1983 г., с. 18. [горе]
    17 Гари Снайдер, „Америка: остров – костенурка”, издание на ОбНС – Кюстендил, 1990 г., с. 32. [горе]
    18 Кенет Уайт, „Синият път”, Профиздат, 1988 г., с. 8. [горе]
    19 Николай Кънчев, „В гората има някой”, Книгоиздателство „Перо”, София, 1990 г., с. 54. [горе]
    20 Кенет Уайт, „Големият бряг”, Книгоиздателство „Г. Бакалов”, Варна, 1985 г., с. 48. [горе]
    21 Николай Кънчев, „Вятърът отнася мойта шапка”, издание на „Литературен форум”, София, 1993 г., с. 39. [горе]
    22 Федя Филкова, „Стрелци по стихове”, сп. „Либерален Преглед”, 2010-11. [горе]
    23 Николай Кънчев, „Избрани стихотворения. 1965 – 2005”, Издателска къща „ЖАНЕТ 45”, Пловдив, 2005 г., с. 269. [горе]

     

     

     

Електронна публикация на 10. октомри 2011 г.

г1998-2011 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]