Анжела Димчева

есеистика

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Говорещи фрески

 

Анжела Димчева

 

 

           

Изходи

 

 

           Пещера. Влизаш през неугледен паяжинен отвор, казваш си, че това е някаква нищо незначеща дупка. Само ще погледнеш от любопитство.
           Не че ще откриеш съкровище, най-много нечий умрял спомен да те стегне за гърлото... Но защо ли пък? Аурата ти е анонимна, зад гърба е подозрително спокойно, стъпките – разумно самочувствие, а отпред е магнетично тъмно, сетивата не долавят опасност, миглите движат въздух от преди сто хиляди години... Първите скални рисунки на целуващи се фигури.
           Напредваш бавно, с търпението на първолак, който украсява звука на съответстващата буква с кристално учудване. Докосването на стените предизвиква непознати гримаси на кожата – ту ронещи се въпросителни, ту просълзени удивителни, ту сладостно-тръпчиви многоточия...
           Пещера – отвън сякаш незначителна, неразпознаваема в социума и простраствено-времевите координати (за да я ситуираме научно!). Ти правиш опит за рутинно, екскурзиантско изследване, а отвътре тя магически удължава усещанията, генерира ехо на всяка дума. Не че казваш нещо... Мълчанието рефлектира във влажните отвеси, проникват неизречени мисли между танцуващите сталактити и те блъсва леден дъх. Все по-навътре, все по-неравно небе и хлъзгави недра... Фенерчето се кани да те остави, премигвайки предупредително. Защо не се връщаш? Каква е ползата от една никому неизвестна пещера?
           Влага, змии, прилепи, мъхове, кал или... неидентифицирани съжаления.
           Вместо на видения от класически трилъри неочаквано се натъкваш на скупчени морски раковини – гладки, смеещи се, цветни лъчезария... Разпукнати ухания. Рондо от разсъмвания. И тук вече нямаш нужда от фенерче – непонятна светлина струи от тях, качва се по гротескните лица на духовете, отразява се в капките просмукана жива вода, в нечовешките ни припокриващи се отражения, в еротичната ни принадлежност към тази обемаща света скална черупка, която няма изход. Няма изходи.
           Защото е любов.

 

 

 

           

Грешката

 

 

           Новороденото изстреля първия си вик, докторът го подаде обиграно на акушерката почти без да го погледне и се зае с разкъсванията на майката, които го притесняваха в този момент.
           Акушерката мълчаливо почистваше бебето. От легналото си положение Мария не виждаше какво става.
           Все пак успя да отрони...
           – Какво е?...
           Акушерката мълчеше. Погледна крадешком към доктора, после колебливо каза:
           – Не знам... Не е нито момче, нито момиче...
           – Как така... – Мария не разбираше какво й казват.
           – Ами... Има такива случаи. Едно на хиляди... Може би... Хермафродит...
           Докторът рязко се обърна, погледна детето.
           – Глупости говориш!... Това е момиче. Ефект на гениталиите... От околоплодните води е, отокът ще спадне до вечерта.
           Но майката не чу последните думи. От ужас вече беше припаднала.
           Събуди се след около два часа на деветия етаж в клиниката. В мозъка й се блъскаше само една мисъл: „Божичко, хермафродит!”
           Донесоха бебето. Тя го виждаше повито в пластове защо... Личицето му притаяваше учудване... Розова роса по косичка от нежни тревички...
           В същата стая 17-годишно момиче си тръгваше този ден, подарявайки облекчено на социалните институции момченцето си, родено със синдром на Даун.
           Изведнъж Мария прошепна: „Кое ли е по-добре от две злини – синдром на Даун или хермафродит?...”
           Усмивка пресрещна изтъняващите летни лъчи.
           Викът й разкъса вечерното тържество на цветните лехи, където татковци очакваха рожбите си... Два херувима летяха от деветия етаж в предръдката на една сгрешена диагноза.
           Изреченото не е камък, то е гилотина.

 

 

 

Електронна публикация на 04. октомври 2010 г.

г1998-2010 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]