V.УТРЕ ЩЕ Е ОЩЕ ПО-КЪСНО

Цвета Делчева

-15-

ТОЙ: Които се слеят истински,
разделят се на съвършено други.

Толкова дъждове изгледа
от ложата на това лястовиче гнездо.

ТЯ: Сега полека ще повдигна
от този край небето, ще лъхне вятър – божественото дишане,
едно митично същество ще се покаже
от шепа слаб разтвор на минерали,
загребана от скута на самата земна плът,

ще каже: аз умея да отгатна тъгите,
такава ми е работата сред тези
седефени стени - и аз се доверявам,
заоблям се и се заглаждам,
не е за вярване, все пак се съгласявам,
че е прекрасно, такова издевателство
над раздробената чувствителност,
а плодовете висят току над мен.

Гледай ме - по кожата ми минават
сенки на ангели, целувките им оставят някакви временни лунички,
през прозореца в среднощно синьо
ароматът на новия сезон нахлува
в състояние на думи
и леко ме повдига върху едно седло,
препускам и нямам никаква представа
за размерите на света.

Докато всичко си остава скрито
в тази горяща библиотека,
в тази опитно оркестрирана бъркотия,
само желанието расте непрекъснато

и ако искаш да го усетиш,
просто разтъркай точката на неговия пулс,
връхните нотки на отминаващите аромати,

твоя съвсем мъничка господарка,
с много мъничко власт
да иска
палечка някаква
с пола от цвят на ружа
да си я развява
в някоя реставрирана конюшна.

-16-

ТОЙ: Започна най-безмислено да се въздържа, да се оставя да го раняват клюнове на щъркели с черно по крилете
като засъхнала кръв.

ТЯ: Защо? Надявам се, че не разбирам.
Прехвърляме изгнило мостче,
което едва издържа по няколко
най-предпазливи думи,
подаваме си през оградата храна
като за мъничко колибри -
последното припламване,
по-несъмнено от всяко друго
и клопката, опъната в очакване,
в която ангелът се е заплел.

Няма пролет, няма обновление,
все същата насила бавна вярност
към една лоза, която се катери по асмата
и през цялото време се бори с розите.

Растенията станаха толкова подтиснати,
птиците само си тактуваха,
а животните служеха
единствено за изразяване
и най-бавното между тях никога не знаех къде точно се намира,
та го мислех за изчезнало,
такава плахост и ленност –
ще си помислиш, че е написано,
когато то е само помислено
и още тогава - илюзия на паметта.

Зная само как да започна,
после бързо създавам излишъци.

А сънят само си играе с връхчетата
на храната, но все пак оживява
и светлината му очертава една принадлежност на безименния досега пръст
в съчетание с някаква нова зависимост
около китката и малко по-плътна привързаност за глезена.

Виж го сега това растение – цветовете му са
същите като листата,
само че облизани до червено.

Виж колко различно цъфтят дърветата,
на някои сякаш красотата им тежи.

Духът на времето си е прострял черджето,
виси от спрелия часовник.

-17-

ТОЙ: Желанието е въртял безпаметно
в ръцете си и е направил на топче
бронзовите клонки.

ТЯ: Но аз не искам да живея,
колкото може по-дълго и на всяка цена
с лице на огледало и с тялото на медицината
във рокля от артерии и вени
и сила да постига безусловно, неподражаема с
кристалните си клонки и обички…

Прибирам големите завеси в златно,
на сцената са просто две-три маски
и златни шарки се изцеждат
покрай прозорците, които дори не мигват,

а ми се иска да не съм била,
да бях един друг път
и друго да беше представлението,

вървя с премрежен поглед и срещам мумия,
прегърнала съпруга си през рамо,
жени, показващи телата си каквито са –
с коремчета от сърповидно лоно
и части от лица, само барелефи от тях,
положени във медальони,
така обектът е скъпоценно отделен
от неговия фон
и хвърля ясна сянка върху пода,
от който идва светлината.

Струва ми се, че изведнъж
светът започна много бързо да остарява,
решен всичко да види, всичко да покаже
и старецът издърпва последното
полупрозрачно парченце коприна,
което покрива момичето,
за да му каже нещо,
посяга и взема от чинията му с пръсти,
тя проследява хапката и пак
този пръст затваря устните,

вечеря сред картините,
където прочетеното
в една отдавнашна литература,
е отбелязано с купон за хляб.

-18-

ТОЙ: Тялото на вярата му като гъбата
под някой скален манастир е разчленено,
каменната гъба с времето е заприличала
на гигантски карфиол и по нея обикаля,
и по ронливите съцветия направо
от небето като отшелник
приема хляб и вино.

ТЯ: Разкъсва се ниската облачност
пред очите ми и става ясно, ясно е –
непрежалимо – парадоксалният ефект
на чудото, което те е разхубавило
и е породило тревогата за теб -
всичко може да е съвсем обикновено,
ако поиска да бъде.
Още от сутринта,
която изгря с кърваво около устата.

И ако аз продължавам да ти говоря
като на озарен,
отговаря ми само една въздишка,
с която се връщаш в предишните си размери:
ако това е домът ти,
по-добре да си на път,
да видиш колко е хубаво наоколо
и как ти се живее,
знаеш, че никога няма да ти омръзна,
няма да искаш да ме отмиеш от себе си
като някоя дебела, споделена умора
или прикрита от бръшляните самота –
неимоверно кокалеста и сенчеста.

Разкайвам се и обещавам, и моля за помощ,
и недостойно след това се ровя
с ключа на твойто име в тишината,
и без да се опитвам да си представям,
да мисля за това, което ще науча,
си казвам: знам го.

Виж хълмовете един зад друг
са всичките в различно сиво,
последният е сигурно самият дъжд
и топлият басейн задиша тежко,
избутва ме с дъха си над водата,
преди дъхът му да замръзне

и с мъка към брега се плъзгам
по рохкава като снежец повърхност.

върни се | продължи