Отдавна исках да напиша разказ с това заглавие. Първоначално бях решил героят да е петел, после магаре, накрая мъжка тиквичка. Поспорих с един приятел, който твърдеше, че мъжки тиквички няма, а ако има, то трябва да им се вика тиквичок. Не ми хареса много, макар че дава някои възможности - започваш, примерно, така: Карузо, младият тиквичок, сънуваше, че играе казачок...
         Сестра ми /имам ли сестра?/ ми поиска пари назаем и аз казах, че първо трябва да публикувам разказа, който смятам да пиша, а после - като взема хонорара - може! Тя се поинтересува за какво мисля да пиша. За един тиквичок, отговорих, ще ми се да е на възраст малко над юношеската и да се казва Карузо. Сестра ми плесна с ръце безнадеждно и ме погледна, сякаш бях опитал да изям детето й /има ли тя дете?/. Добре де, - ядосах се - по-достойно ли ти звучи петелът Карузо или магарето Карузо? Според сестра ми никога няма да стана писател /наистина, имам ли аз сестра?/, не за друго, а защото, ако има някъде глупост /а такива имало много/, то аз ще съм този, който ще я изрази.
         Както и да е, сестра ми си отиде /не знам, не знам, може би наистина имам сестра/, приятелят с когото спорих не се обаждаше и аз, оставен сам на себе си, се заврях веднъж в един коктейл-бар да си пиша разказа. Бях чул, че големите правят така. И започнах:
         Много години след смъртта на великия /велик ли беше?/ тенор /тенор ли беше?/ Енрико Карузо седях на една маса в един бар и исках да пиша. Ако исках да пия, би било къде-къде по-лесно - сервитьорки с крака като перодръжки разнасяха чаши като мастилници и тъжните им очи приличаха на отхвърлени ръкописи. Не че бях против да пийна нещо, да, наистина, нека първо да пийна, пък после ще видим, си казах и махнах на една елеганция. Тя дойде с разтворен бележник и леко подпухнали устни /или с подпухнал бележник и леко разтворени устни: бележникът доскоро бил мокър, а устните тя така си ги държала за всеки случай/.
         - Какво ще обичате? - попита девойката. В съвсем прав текст. Прав и късичък - като огладена пръчка в зъбите на домашно куче; като пръчка салам на витрината на месарницата; е, нека да е и като щафета в ръката на олимпийски спринтьор.
         Разгледах менюто. Безалкохолни коктейли. Мелби, концентрати, бира и вино. Накрая - коктейли с благороден произход: Манхатън, Том Колинз, сухо Мартини, Скрудрайвър и - представете си - Карузо! Джин, бял вермут, ментов ликьор. Веднага поръчах. Ръцете ми трепереха. Когато чашата кацна, я сграбчих като банкер детска касичка. Отпих дълга, безмитна глътка. Петлите в главата ми закукуригаха. Магаретата зареваха. Тиквичките и тиквичоците заиграха танго /а може би валс в дефектен ритъм?/. И ето - някъде мнооооого, мноооооооого от далеч дочух несравнимия глас! Наистина, нещо пращеше като стара грамофонна плоча. Или като радиоприемника на дядо ми... Не, най-вероятно пращеше времето!
         - Какво стана с хонорара? - попита сестра ми.
         - Абе, я се разкарай! - озъбих се. - Аз нямам сестра!

март 2004 г.