Рилчо сви устните си на фунийка и сръбна още две глътки небесна синева. "Да видим сега ще смее ли някой да ми се присмива!" - изправи се момчето и попипа лизнатинката над челото си. Но хубавото му лице изведнъж посърна. "Тук има толкова вода… Всеки може да пие…"
         Оросените му мигли затрепкаха: струпани до пътя, над самия извор имаше пясък, цимент, колчета…
         … На село дойде с майка си. Бяха се разбрали с братовчеда да идат за пеперуди и баба му го проводи до кладенеца.
         - Нали си имаме чешма - възрази Рилчо.
         - Кладенчовата вода е по-хубава - наблегна тя с кротка настойчивост. - Който пие от нея, ще стане много силен. Защото тя идва от сърцето на земята…
         - Колко силен?! - прекъсна я внукът.
         - Ако изпие една стомна, няма да има по-силен от него!...
         "Най-силният" - Рилчо попипа мускулите на ръцете си.
         - Хе, вижте! Рилчо го е близала кравата! - подбиваха се с него другарите му и сочеха лизнатината.
         "Ще запълня кладенеца - реши момчето. - Така ще остана най-силният.
         А кладенчето го гледаше като едно живо цвете, сгушено сред избуялата коприва. Зелена светлинка играеше отгоре му. Тук и там слънчев лъч проникваше чак до дъното, където се повдигаха и падаха светли песъчинки.
         Рилчо напълни стомната, изкатери се на пътя и внимателно я притули на сянка. После грабна два обли камъка…
         - Браво! Тъкмо се чудех кой ще ми помага.
         Сепнат, Рилчо се извърна. Чичо му Иван, в поизвехтели работни дрехи, тикаше изпръскана с вар количка. В количката весело подрънкваха кирка и лопата.
         - Ха, добре си дошъл - спря чичо му до купчината пясък и протегна исполинската си ръка.
         Рилчо смутено промънка и подаде своята.
         - За вода ли?
         Момчето кимна.
         - Да-а - проточи мъжът. - Нашенци са свикнали за обед да имат вода от извора. Хем по-студена, хем по-сладка, пък и откъм варовик е чиста.
         Чичо му Иван се усмихна, взе кирката и пъргаво като момче се спусна към извора. Коленичи, но тъкмо протегна свита на черпак шепа, една подплашена жаба се гмурна във водата. Чичо му се изправи намръщен и заби кирката в мократа земя. След малко загради бъбривия кладенец с кофраж.
         - Какво ще майсториш?! - втренчи се момчето във великанската му фигура. "Сигурно чичо Иван е пил вода само от извора" - мислеше си в унес момчето.
         - Не майсторя, а майсторим - поправи го мъжът. - Чешма!
         - Чешма?!... - изненада се Рилчо.
         - Не се безпокой. Нали сме дружина. Я ми подай от ония колчета - кимна чичо му към струпаните до пясъка летви. - Яденето няма да изстине. Баба ти е на фурната.
         Момчето неохотно измъкна по-дълго колче.
         - Чичо Иване, ти сигурно често пиеш от кладенеца.
         - Що за въпрос - мъжът заби колчето над улея.
         - Затова ли си толкова силен? … - не преставаше момчето.
         - Може и затова да е. - Чичо му протегна ръката си за друго колче.
         - Тогава, защо градим тая чешма?
         - За да станем още по-силни.
         - Още по-силни?! - Момчето попипа лизнатинката над челото си и с радост подаде ново колче. - Как?! …
         Представи си една скришна чешма и от нея пият само те двамата.
         - Като завършим чешмата, водата ще тече от чучур. Животинките няма да я мътят. И всеки, който пълни съдинката си, ще каже: сполай на майсторите.
         - Какво от това?! - отпусна се Рилчо на земята.
         - Няма по-силен, момчето ми, от оня, на когото хората са благодарни.