Вратичката на кулата рязко се отвори. Излезе тръбач. Доближи инструмента до устните и щом стрелките образуваха прав ъгъл, мелодичният сигнал изпълни стаята.
         Славейко вдигна глава. "Вече е девет?" - загледа се в стенния часовник. С едно съжаление за неусетно стопилото се време заприбира ксилофона. Откъм двора някой изръкопляска и момчето любопитно се източи.
         Палавите снежинки кротичко бяха насядали по двора, по тухлената ограда, стигаща под прозореца. Отгоре й се беше изкатерила Росица. Палтенцето й на розови и бели квадрати, се вееше разкопчано, плетената барета, небрежно килната, изглеждаше а-ха ще падне. Росица живееше в съседната къща и от няколко дни Славейко я чуваше да опитва струните на цигулката.
         - Ще паднеш - приближи момчето до прозореца и открехна лявото му крило. - Защо не се прибереш? Студено е.
         - Така те чувам по-добре - подпря се момиченцето на израслата досами оградата топола. - Не се ли умори да свириш?
         За новогодишните концерти Славейко разучаваше весела полка от съветския композитор Александров. Колкото и добре да беше изваял всяка музикална фраза, преди изпълнение го връхлиташе такава треска, че не се решаваше да я изсвири. Днес беше последният ден от тържествата. Славейко намисли да я изпълнят заедно с акордеониста, който му акомпанираше. Момчето се вълнуваше, не му се говореше. Усмихна се и затвори прозореца.
         Извади от гардероба копринена риза - зелена, с бели хризантеми. Беше му само за сцената. Нагласи я в кутията на ксилофона и тръгна.
         На улицата, застанала до купчина сняг, Росица дооформяше главата на снежно човече.
         - На концерт ли? - блеснаха дяволито сърмените й очи.
         - Участвам в новогодишните тържества.
         - Като свириш, гледаш ли публиката? - Момиченцето върза копринена кърпа върху снежната глава и фигурката заприлича на балерина.
         - Понякога.
         - И какво виждаш? - заотърсва зимното си палтенце от снега.
         - Музиката. - Славейко понечи да тръгне.
         - Ха, ха… - разсмя се от сърце малката му съседка, - че музиката вижда ли се?
         Момчето шеговито я дръпна за подалите се от плетената барета опашки и забърза към спирката.
         Когато пристигна в Дома на българо-съветската дружба, големият приятел на децата, клоунът Тошко, вече разправяше за първите си приключения в цирка. С пламнали от възторг бузи малките чавдарчета и пионерите ту замираха на местата си, ту възторжено ръкопляскаха, ту размахваха сурокавкници или торбичките с подаръци от Дядо Мраз. Просторната концертна зала, сияеща от гирлянди и пъстроцветни балони, кипеше от смях.
         Разтворили обятия, две гиздави елхи нетърпеливо подканяха към празнично настроение…
         Славейко прекоси задния край на салона и се упъти към сцената. Зад кулисите разпъна ксилофона. Измъкна копринената риза, сетне влезе в първата гримьорна и потъна в мекия фотьойл. Нота по нота момчето си припомни пиесите. Ала накрая, щом помисли за веселата полка на Александров, нотичките се разлетяха от главата му. Славейко стана, неспокойно заходи: "И тоя път няма да мога" - помисли с огорчение. Облече ризата. Среса бухналия си алаброс. Поприглади панталона…
         - Славейко! - надникна от пролуката на току-що открехналата се врата акордеонистът. - Наш ред е!
         Славейко вдигна ксилофона и го пренесе на сцената.
         Завесата се люшна. Момчето затромоли с палките върху горно "ре". Докато тежкото червено кадифе бавно разкриваше сцената, Славейко едва докосваше дървеното блокче - сякаш пропя звънче, после друго и звънтящите звуци като тънка сребърна верижка се понесоха към салона. Завесата се спря в двата края. "Ре"-то се издигна, извиси се.
         Тъмните очила на акордиониста блеснаха към Славейко. Палките се преместиха тон по-долу. Ударите им бяха уверени и меки. "До"-то просто пееше - като че от безкрайната руска степ препускаше насам шейна. Ронеха ситен смях невидими камбанки, скърцаха планове, плющяха камшици, ехтяха весели човешки гласове.
         От акордеона се разсипа познат акорд. Момчето се усмихна и хвърли поглед към салона. Навсякъде червени и сини връзки като разцъфнала зиме градина. Удари "ла", "си" и палките му затромолиха на "сол". Раздадоха се остри подскачащи звуци. Редовете зашумяха. Познали "Калинката", пионерите запляскаха в такт.
         Момчето ускори бързината…
         Пионерите и малките чавдарчета не издържаха и запляскаха едни през други.
         Музиката, достигнала най-вихрения си шемет, изведнъж спря.
         …
         - Още! … Още! … - настояваше публиката.
         Славейко се поколеба. По високото му чело набъбваха капчици, заобикаляха веждите и се стичаха в ъглите на сините му очи, в които сякаш играеха елхови иглици. Момчето се поклони още веднъж и понечи да се прибере зад кулисите.
         Публиката запляска дружно.
         Славейко се досети за веселата полка на "Александров". Не, все още не му достигаше кураж. Колебаеше се. В тоя момент от задните редове излезе момиченце с ослепителнобяла рокличка, на главата с коронка, по която се ветрееха разноцветни панделки. Втурна се по пътечката към сцената. В ръцете му се полюляваха снежнобели хризантеми. Когато лачените му обувки затрополяха по стълбичките, Славейко позна Росица.
         - Днес празнува нашето училище! - възторжено му подаде тя букета. - Бяха ми поръчали да те чакам. И ако забравиш …
         Една мисъл изпълни момчето.
         - Искаш ли да видиш музиката? - наведе се към малката си приятелка. Ушите й пламнаха от вълнение. Блясъкът в сърмените й очи говореше вместо нея. - Почакай за малко.
         Радостен от овладялата го решителност, Славейко изтича зад кулисите, остави цветята и донесе ниско столче. Озадачена, публиката се умълча. Момчето нагласи столчето зад ксилофона и сговорчиво погледна момиченцето.
         - А сега с това ваше другарче ще изсвирим една весела полка от съветския композитор Александров - съобщи по микрофона. - Нарича се "Подарък от цирка".
         - Новогодишен подарък - обади се от салона пискливо гласче.
         - Да! - потвърди Славейко. - Новогодишен подарък за всички вас.
         - По-бавно - кимна към акордеониста и подаде ръка на Росица, да се качи на столчето. Публиката затаи дъх. Славейко намести палките в ръцете на малката си приятелка и ги обхвана с широките си длани.
         - Отпусни китките - прошепна й.
         Прозвуча сигналът, предхождащ всяка атракция на цирковия манеж. В стройна мелодия скокливи звуци се спуснаха от сцената. Малките чавдарчета и пионерите се залюляха в такт на столовете. Ту громливи като конски тропот, ту тихи като стъпки на балерина, мотивите преминаваха един в друг и също като художник рисуваха във въображението на слушателите своите картини. Достигаха до сърцата им, събуждаха радост и копнежи.
         Замаяна от музиката, която сякаш пръскаше искри изпод ръцете й, на Росица й се струваше - малките чавдарчета и пионерите са възседнали безброй кончета. Момиченцата - същински принцеси. Късичките им, прилични на разтворени чадърчета роклички, преливат от цвят в цвят, когато принцеските правят везна ту с единия, ту с другия крак. Момчетата, с изумрудени костюми, скачат върху гърбовете на конете и с едно салто се приземяват.
         Мелодията ставаше все по-бърза. Росица виждаше само белите кончета - препускат ли препускат, а изпод копитата им изригват пясъчни фонтанчета. Върху гърбовете им танцуват, премятат се неуморните акробати. Пълничка жена с диплеща се до земята рокля, сякаш обсипана със звезди, гърми с дълъг камшик и току подвиква: "Хоп! … Хоп! …"
         След основната тема заприиждаха кристални звуци като мелодия от музикална кутийка, сякаш току що беше излязъл клоунът - върти своята латерна и пуска по някоя шега.
         Внезапно акробатите дръпнаха поводите, заковаха се на местата си. Като един скочиха на арената, прибраха ръце. Белите кончета се наведоха и коленичиха до тях.
         Удивена, публиката зашумя, завика, затропа с крака…
         Смутена от преживяното, в първия момент Росица остана като омагьосана, но, изглежда, бързо се отърси от вълшебството на музиката. Слезе от столчето, направи крачка напред и се поклони така спокойно, като че отдавна беше свикнала с възторзите на публиката.
         Славейко поглеждаше ту малката си приятелка, ту гърмящата зала.
         След минута двамата се прибраха зад кулисите.
         - Е, видя ли музиката? - оправи момчето килнатата й настрани бяла коронка.
         По бузите на Росица гореше руменина. Тя не можеше да говори…