"Нагаждайте играта си според
словото и словото според играта."
(Шекспир, "Хамлет")

          Една евентуална съпоставка между иначе съвсем разнолики творби - каквито в случая се явяват "Хамлет" на Шекспир и "Рибарски живот" на Никола Вапцаров  - би следвало да започне с най-отявлената им прилика - те са творби на литературата, при това "образцови". Нещо, което не може да бъде отречено и на двете произведения обаче, е насрещната доза антилитературност, с която те са "снабдени". Или другояче казано, "Хамлет" и "Рибарски живот" не просто "разправят" за драмата на датския принц и за трудностите на рибарската действителност, те в същото време се "разправят" и със собствените си литературни комплекси. Става дума не толкова за занимателната форма на саморефлексия - театър в театъра, поезия в поезията - но и за една малко по-прикрита, по-скоро формална, отколкото съдържателна характеристика на съпротива срещу собствено своето. Макар да остави винаги не напълно завършена в себе си,¹ всяка творба е задължително снабдена с вътретекстови връзки, които осигуряват относителното й единство и не позволяват нейния разпад. В този смисъл появата на рехавост в текста, на места с по-голяма пропускливост, крие известна доза опасност за устойчивостта на литературните практики. Разредката - дори графично представя "разреждането" на знаците, отслабване на връзките и осигуряване на по-голяма пропускливост на значения в тези миста от текста. Това ще рече, че разношрифтията задържат вниманието на читателя върху себе си като същевременно активират на едно ново ниво диалога за литературата в самата литература.
          В случая с "Рибарски живот" двете разредки (п о е з и я   и   н е и з в е с т н о с т) са употребени като названия - като имена на словесни практики, които "разправят" живота. В този смисъл поезията и неизвестността не са два провалени опита да съобщят истината, а две реторични техники, които по различен начин се домогват до нея. Поезията е представена като контрапункт на рибарския живот, като онова друго, което е тоталната му несъответственост и говори за него чрез отрицанието на себе си (nota bene - поетизмите тук работят срещу самата си същност - те отричат поезията като алтернатива, защото са застинали, стереотипни, мъртви форми, с които да "описваш" е "лесно", но не и правдиво).
          Втората техника - "неизвестност" - е вече пряк "разказ" за "черния човешки живот", изобличение на грозното и несносното в него - и отново чрез реториката на хиперболизирането, което оставя усещането за пресита и отвращение от този живот, но все пак дори това не е всичко, защото "всичкото" "не мож го разправи", то е по-черно от думите, понеже е самата действителност. Така чрез правдиво "описание", което "излиза" от себе си (в  н е и з в е с т н о с т  - в онзи разказ, който не знаем как как да разкажем и койта всъщност е самият живот), отново се сблъскваме с истината, само че по съвсем различен път (nota bene - тази част съвсем не се отказва от поетизмите, но те са вече осъзнати като слабосилни и недостатъчни). Новата игра на поезията е да се прави на не-поезия, да се преструва, да ни мами, внушавайки ни, че е не-себе си. Важното в случая е, че няма отказ от нито един от вариантите на невъзможността за разправяне. Цялото стихотворение "Рибарски живот" представлява оглеждане на словото в себе си,  проиграване на различните му варианти, което ще ни доведе до размисъл за самото него. Двете възможности на поезията са напрегнати до краен предел, за да експонират своята същност, става дума за оголване на похватите, което ще ни разкрие как работи словото и разполагайки вече с това знание - как да извлечем реалността от него. Тоест, търси се не една правилна същност на поезията - първи вариант - "с  п о е з и я" и втори вариант - "н е и з в е с т н о с т", а едното и другото, двете заедно, които се срещат и се оглеждат, за да разпознаят самите себе си в своята противоположност. Това, което прави поезията, е да удвоява реалността - и с това прави неразпознаваемо словото от истината. Но удвояването на самата поезия в "Рибарски живот" води в крайна сметка до падане на "погрешните" варианти, до изобличаване на поезията от самата поезия, което постига най-верния разказ за действителността.
          Драмата "Хамлет" предлага подобен вариант за търсене на истината чрез възможностите на словото. Преди всичко, в "Хамлет" има също два варианта на театър, две употреби на драматични откъси вътре в самото произведение - първият още при посрещането на актьорите, е разказ за убийството на Приам и скръбта на съпругата му Хекуба. Това е версията за театъра, изведен до своя предел като игра, илюзия, измама, в която действителността е толкова действителна, че дори не изглежда като себе си - и затова е фалшива, неприемлива, подозрителна ("Каква му е на него Хекуба?"). Другояче казано - театърът тук се съотнася с разбирането за театралност, за преобличане в чужди одежди, с което тотално се заличават характерните черти на собственото лице.
          Вторият драматичен откъс - "Мишеловката" - вече представя играта като чиста проба реалност и трябва да е дотам вярна на действителността, че действителността да може да се разпознае в нея (т.е. престъпникът-крал в престъпника-актьор). Това, което на пръв поглед нелогично решава Хамлет, е да докаже истината за престъплението, използвайки средствата на театъра - собствено изкуство на лъжата. Само че в датската действителност подобен ход е твърде подходящ и пределно функционален. Нещо, което през цялото време правят всички герои в пиесата, е да се преструват, да мамят, да играят свой собствен театър. В този смисъл Хамлет хитро решава да използва собственото им оръжие, да "употреби" театъра, който за околните е станал вече чиста проба реалност.
          Приповдигнатото слово на "Мишеловката" се оказва в унисон с показността, с етикетността и двуличието в датския двор. Хамлет е този, който владее различното слово, той следователно трябва да "преведе" истината на езика на престъпниците (тези, които престъпват истината) - т.е. на "театралния" език. А това ще рече, че Хамлет се заема с удвояване на ситуации и мисли на други герои. Ако театърът предполага дистанция на публиката от представяните събития, датският принц ще постави своите зрители на сцената, ще "облече" театъра в истина. Тоест отново театърът ще бъде не-театър, ще се преструва и ще се държи като не-себе си. В същото време обаче този театър се оказва по отношение на действителността също толкова недостатъчен, колкото и Вапцаровата поезия - н е и з в е с т н о с т. Защото "Мишеловката" - това не бива да се пропуска - е поправената пиеса, тя е променена, преиначена е, за да стане актуална на датската действителност. Хамлет: "Ако потрябва - нали ще може да разучите още 12 или 16 стиха? Аз ще ги съчиня и нанеса в текста". В този смисъл театърът се оказва слабосилен, той изпитва нуждата от напускане на самия себе си, от добавяне, nota bene - от разреждане. Така своеобразната "разредка" на драмата "Мишеловката" ще осъществи желаната процедура на умножаване на значенията, на вмъкване на играта в реалността.
          Удвояванията във версията на Шекспир обаче се оказват още по-сложни, защото са насочени едновременно в две посоки - 1) към драмата - слово и 2) към драмата - сценично представяне. Ако се осмелим да мислим коментарите, които Хамлет прави по време на "Мишеловката", като словесна техника, която представя друга словесна техника, а пантонимата като игра без думи, като оголване на похватите още по-явно и директно заложено в "сценария" на Шекспир. В същото време, би следвало да отбележим и една разлика в игрите на словото в "Хамлет" и "Рибарски живот", тази разлика се съдържа в самата форма на произведенията. Това, че "Хамлет" е драма, а "Рибарски живот" - поетична творба, означава най-наивно казано, че първата би следвало да е ориентирана към действие, а втората - към рефлексия. Оттук започват и разподобяванията - оттласкването от "своето" на рода и "изпитване" на чуждото. Това, което наблюдаваме в "Рибарски живот", е умело използване на играта и преобличането, за да бъдат разрушени "негодните" визии на поезията. "Мишеловката" пък разчита на чиста проба рефлексия, на хитра метафора на реалността, за да изпита съвестта на престъпника.
          От всичко казано дотук става ясно, че това, с което двете творби на т.нар. висока литература - "Хамлет" и "Рибарски живот" се занимават, е играта вътре в и със словото. Това, което може да се постави като въпрос е дали творбите играят тази игра или играта играе тях. Един кръг, който винаги ще зъвръща литературата в собственото й поле, независимо колко страстно ще се стреми тя да го напусне.

Бележки:

¹ Вж. Kolarov, Radosvet; A Work and Oeuvre: Intra/intertextuality, 1992 [горе]