Миглена Терзийска

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спомени в сапунени мехури   Миглена Терзийска                Съчетание от разкази, стихотворения и снимки оформя тъканта на „Момичета от добри семейства“ – дебютната книга на Дена Попова. Избраният похват на редуване между визуално и словесно представя младата авторка като човек с разнопосочни дарби и интереси. Може би затова, макар и да откриваме устойчива симетрия в подредбата на частите, в началото хомогенността на книгата трудно се улавя. Тук всеки жанров сегмент сякаш диша със собствен ритъм, носи свой смисъл, уникално послание, запечатано с думи или образи. Опитът да се изложат различни форми на творчество напомня за индивидуален експеримент, някакъв вид търсачество на най-подходящите извивки на перото и на най-удачните фокуси на погледа.          Съшиването на неединни в своята направа прозаични творби е особено ясно видимо. В някои от тях разказваната история изплува на повърхността, прибира вниманието, концентрира се в линия от събития, случки, срещи; в други - думите се насочват навътре, словото става накъсано, есеистично, асоциативно („Златни лукчета“, „Рожденият ден на Джудит“).          В разказите на Дена Попова има някаква потаена граница, която се минава неусетно, леко и почти без въпросителни. Нещо разрушава нормалния ред на нещата, нещо се обърква и усещането за реалност става изключително крехко. В „Джими Снежинката и Тихомир“, „Малкото куче на Крум и Рая“, „Пансион за калинки“, „Кучето на американката“ са преобърнати познатите закони на живеене - заедно с внушаващия доверие разказ се вмъква необикновеното битие/ съзнание на героите. Обсебеният от снега Джими, Крум-„статуята“, Стоян, домакинът на калинките, и американката сякаш идват отникъде - със своите странни истории, още по-странни проблеми и нелеки решения - и после внезапно изчезват, нерепрезентативни за действителността, такава каквато сме свикнали да я мислим. Заиграването между вероятното и невероятното е отличителна особеност на разказите на Дена Попова. На места говоренето почти се домогва до притча, като докосва онези вълшебни граници, в които примитивното съзнание възприема света.          Различни гледни точки извайват проявите и консистенцията на необичайното, но всичко е така умело снадено, прокарано, защитено, че не събужда тревоги у четящия. Първоначалното недоумение бързо се заменя от очакване на следващото “чудо”. Ето защо със странния свят в творбите на Дена Попова се свиква бързо. Макар и трудно разбираеми, героите и случките стават близки, защото ключът към посланието е вложен не в някакво причинно-следствено разказване, а в интензитета на чувствата, с които се чака и презентира „чудото“ – чудото на дошлата отново светлина, на падащия за последно сняг, на прохождането и пътуването.          В прозаичните опити на Дена Попова като особено предпочитана се откроява темата за пътуването, пребиваването в чужд свят и сбогуването с него. Разказите „Паскал от Острова на цветята“, „Кафенето на ъгъла“, „Една нощ в София“, “И накрая заваля” поднасят самотни герои, за момент срещнали сродни души. Това са истории за минутна близост, кратки приятелства, споделени мисли и любопитни докосвания на предела на различни светове. Такива истории са възможни само на пътя – малко преди заминаване, или малко преди прибиране - по време на краткото трептене в онова „никъде“, от което остава единствено споменът.          Разказите са спомняне - в тях думите, срещите, случките се напластяват, окръглят се като сапунен мехур, който накрая се пука, за да яви смисъла. Важна е еднократността, търсената неповторимост на мига - Тина не се вижда повече с Паскал, Дон Рафаел не научава за момичето, което всеки ден седи заедно с него на масата в кафенето, няма да има втора среща с таксиметровия шофьор, изоставил детето си, в суматохата се разделят и Матей и Ина, малко преди да завали. Има нещо особено значещо в тези краткотрайни срещи и раздели завинаги, те носят възможност за очистване, подаряват начало, случват „чудото“ или просто дават нов поглед към света. Заминаването, оттеглянето запечатва в спомен последните разходки като своеобразни моменти на прозрение, на пропукване, на щракване на спусъка - до оформянето на пълнокръвен образ и смислена история.          Снимките също са средство да се съхрани мига. Във фотографските работи на Дена Попова погледът е любопитен, взира се в лицата на хората, пропълзява в задните дворове, през прозорците на домове и през витрини. Този поглед е свенлив, наведен – не търси среща с чуждите очи – подобно на своята героиня от „Кафенето на ъгъла“ Дена избягва фронталните вглеждания. Обективът се прокрадва отстрани, откъм гърба, през стъклото, за да стопира най-истинските гледки, за да създаде усещане за автентика и динамичност. Също както в разказите, и в тези снимки си дават среща разни светове и култури – до нашенските “буркани в началото на лятото” се редят улиците и физиономиите на Буенос Айрес, Барселона, Париж. И макар и черно-бели, съсредоточени в дребния, на пръв поглед невидим детайл, фотографските отпечатъци на Дена Попова успяват да уловят нюанса на чувствата. Така снимките се вписват в цялостния замисъл на книгата – като презентиращи гледки, вдъхновители на перото, или като “илюстриращи”, допълващи написаното. Те са поставени тъкмо там, където трябва да бъдат, за да успеят да удържат целостта на търсените смисли.          В градежа на „Момичета от добри семейства“ се вместват и стихотворенията на Дена Попова. Поезията тук също може да бъде четена през прозата и снимките (“в книгата повечето стихотворения са написани по същите случки като и разказите”, споделя авторката), но едновременно с това личи и известна самостоятелност на поетичния светоглед. В стиховете си Дена Попова не разработва лесни теми. За детството, родовата памет и порастването говори чрез впечатления, образи, натрапчиви усещания – червени петна по снежнобелите чаршафи („Черешовият Едип“), щипещ детски мухъл в стаите („Детски стаи“) и дъх на кисели парфюми („Момичета от добри семейства“) бележат края на детството в творческите равносметки на авторката.          Както Дена сама признава, писането за нея е вид „упражнение да е по-наблюдателна“. В поетичните й визии сетивата са силно изострени, потънали в малките необичайни неща, скрити в обичайните гледки. Младостта на погледа и чувството придават образ и смисъл на онова, което с напредването на годините някак забравяме да виждаме и осмисляме, онова, което отстраняваме от очите и ума поради умора и скука. Досадата на порасналия я няма в творбите на Дена Попова – тя може с еднакъв интерес да обследва и опустелите детски стаи, и гъсто населените чакални на метрото, и съдбата на хлебарките, и любовта на скунксовете – като наред с насъбраната тъга от срещите с несправедливи обичайни обстоятелства, сипва и по лъжичка оптимизъм за успокоение.          Съвсем права е Теодора Димова, когато в предговора споделя, че „тази книга носи утеха“. Аз бих добавила – и топлина. Напоследък новата българска литература като че обедня откъм топлота на чувството, самозабравила се да разправя разумни и абстрактни приказки за битието.          Макар и да ни сблъсква с някои недотам лицеприятни картини, „Момичета от добри семейства“ е топла книга – топла като „душата на френска франзела“, толкова топла, че на моменти чак пари от простичко по/казани истини.             ---        Дена Попова. Момичета от добри семейства. Изд. „Ciela”. София, 2009