Един покоен вече български дипломат с голяма европейска култура, с тънкост в мислите и чувствата, ценен крайно много от първенците в Европа, често в разговори ма казваше.
     Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата - балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не знаем от митологията...
     И аз от сърдце му давах право. Защото знаех, че той под митология разбира всичко най-хубаво, най-ценно, най-плодовито и най-поощрително от класическата, елинска древност...
     И колкото и да е шеговита и лека формата на израза му, тя има дълбочина на прорицанието.
     Класическата цивилизация е майка на бляскавата европейска.
     И европейската цивилизация победи цялото земно кълбо.
     Тя владее вече от Токио през Пекин през Сибир и Москва през Берлин и Париж до Лондон и до Ню Йорк и Чикаго и Вашингтон и Бразилия, и Аржентина и Перу и Чили и Египета и вече цяла Австралия и Африка. Само там, гдето тя още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка...
     И друг пример още.
     Мнозина говорят за азиятска култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучаването на индийските, на китайските и на японските работи  потвърждава нашата светла мисъл за класическата всеподобна култура.
     И европейските култура не е само току така рожба на класическата, не, тя е още и невръстна рожба, без майка си не може.
     Отдели ли се - чака я гибел неминуема.
     Ето, дойде един момент в живота на човечеството, някак си се прекъсна, скъса се нишката, счупи се цевта, през която минаваше сокът на древната класическа цивилизация в жилите на човечеството.
     И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките се бяха изродили...
     Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита пясъчна пустиня, в която вятърът бучеше не за да разнася и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата.
     И само когато пак се доближи класическата душа до нашата, отново потекоха свежи потоци из пустинята, гръмотевици разведриха небесата, в кратко време пустинята се обърна на росна и плодовита градина, с много цветя и с ливади и с гори безгранични, догдето гледа глед...
     И не без пълно право тоя нов момент се нарича възраждане на човечеството. Ренесанс.
     Обърнете историята на човешката мисъл, на човешките творения, таблицата и хронологията на изобретенията. И ще видите. Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма - човещината дойде от класическата душа - никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал в дълбок зимен сън...
     И само от момента на съприкосновението с античните автори почна новият плодовит и бляскав свободен живот...
     Толкова човечеството е свързано с древнекласическата култура...
     Толкова неговият живот във всички отрасли бе зависим само от класиците. И за поезия, и за скулптура, и за наука - за всичко, въобще за самото мислене... Но някои и досега се запалват от ориенталската цивилизация.
     И то не толкова от мислене и от издирвания, а просто от упоритост, от навик или от снобизъм, да се каже, че са не с всеобщо приетите мнения, понеже горките сами нямат никакви мнения за нещата.
     Ами свободата? Тя от къде дойде?
     Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свобода липсваше, не бе родено в човешката душа.
     В Европа бе царството на свободата.
     Възродителите на човечеството - Петрарка, Данте, Бокачио и толкова други гении най-много се държяха за класическата древност заради свободата на човешкия дух, който бе основата, вродената мисъл и на класицизма.
     Петрарка писа: на човека е дадено не да бъде роб, а да бъде свободен. И всеки да се изразява свободно според своите мисли исхващания и начини. Само класиците бяха такива. Само тяхна е свободата. И само от тях може да ни дойде.
     И наистина е така.
     Не един път съм мислил върху тия думи и сам от себе си и аз съм възклицавал:
     Така е, защото Азия бе хиляда и една нощ, Европа бе Прометей...

     България е близо до извора. Била е винаги близо. И ако е имала нещо голямо в миналото, имала го е поради тая близост.
     Дори и духът на свободата, дори и борбите ни против елинското робство - ние изкарахме само с това, което бяхме научили от самите елини.
     Борба за свобода.
     Един вид - ударихме ги с техните камъни...
     Както хубаво изтъква това един голям поклонник, един страстен обожател на класическата култура, моят скъп приятел, един от първенците на българската мисъл, един първотворец и деятел на българския духовен живот, моят скъп приятел Симеон Радев в една статия за елинизма в България...
     И ако нашият език се разви тъй рано и с голяма гъвкавост и сила и сложност три-четири века преди европейската на запада, ако нашата национална литература е най-старата в Европа, ако, както и друг път съм изтъквал това, в град Мец в западна Европа дори в двайсетото столетие горяха книги, защото не били написани на народен език, в България четиристотин години преди това имахме си бляскава писменост, национална вече и на един богат и мощен български език.
     Който иска сам лично да се увери в тия мои думи, нека отърчи до Преслав - и там ще се замае от прелестите на националната българска култура и писменост още в деветото столетие.
     Това се дължи безспорно на нашето ранно съприкосновение с античното. На нашето най-ранно и първо допиране с класическата Елада чрез Византия. На това, че три века преди Европа ние можехме да пием вода от извора.
     И също като цялото човечество.
     То се възроди от съприкосновението с древността.
     Ние почнахме да съхнем, защото поради турското робство, поради много събития на нашия Балкан не само ние, а и всички балкански народи - и най-голямото чудо! Дори и самата Елада - щом се откъсна от древната класическа струя... загрубя, опустя, стана мъртва...
     И трябваше тя самата да дири огъня си не направо от своето минало, а от пламъка на Европа, запалена от самата нея...
     Ние в България трябва добре да съзнаем и да се проникнем от тия мисли.
     И ето защо преди десетина години се основава едно дружество на приятелите на класическата култура в България, на което имам честта да съм председател още от основаването му до сега. Самото име говори за целта на това дружество.
     И от се радва, че му се даде възможност да издава свое списание със същата цел.
     И това списание се нарича „Прометей“.
     И в него ще сътрудничат нашите видни древневеди, пък и всеки, който има нещо хубаво да ни каже в тая област...
     Ние излизаме с първите си книжки.
     И с упоритост разчитаме на подкрепата на всеки българин.