Биляна Борисова

литературна критика, история на българската литература

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

       Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мария Станкова и нейните малки романи – живот 3D

 

Биляна Борисова

 

 

         Тя е сред първите шестима романисти, номинирани за тазгодишната литературна награда „Хеликон”. За „Скука. 3 малки романа”. Преди години, за първия си роман - „Трикракото куче” (пак малък), тя получи наградата на публиката в литературния конкурс на фондация ВИК „Български роман на годината”. Нейни творби – сценарии, пиеси, разкази, получават едни от най-престижните гилдийни награди в България и чужбина – „Книга на година” на конкурса на фондация „Огнище” за „Наръчник по саморъчни убийства” през 1998 г., награда на конкурса за млада българска драматургия и Специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителноста за пиесата „За ръбовете на кръга” (1999), наградата на СФД за сценария „Катунарка” и наградата за проза на конкурса, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов през 2000 г., филмът „Маймуни през зимата”, сниман по нейн сценарий, получава награда на филмовия фестивал в Карлови вари и наградата „Златна роза” на фестивала във Варна, а също и наградата на НФЦ за най-добър филм за 2006 г., а филмът „След няколко часа” по новелата „Часовникарят” е отличен с наградите за студентски филм „Ранно Пиле” и „Джеймисън”.

 

         Тя е едно от вече утвърдените имена в съвременната българска литература. Различна, различима. Стилът й не може да се сбърка с този на никой друг от съвременниците й – очарователен, рязък, категоричен. Погледът й върху живота и човека като главно действащо лице в него е неподражаем – изненадващ, парадоксален, дързък.
         Тя е Мария Станкова.
         Прозата й e отличаваща и запомняща се. Защото има свой ритъм, своя образност, свой ред, своя логика. Свои истории. И свои герои. Свой въпрос. И свой отговор. Свой стил. И своя художествена философия.
         Но най-важното – това е par excellence литература. Парадоксално е, че стигнахме до положение, в което от литературата да искаме литература, но е факт! Мария Станкова успява да направи от т.нар. живот 100 %-това литература. Тя разказва истории, през които животът може да се види като роман. Като малък роман. Защото той всъщност наистина е такъв, а Мария Станкова е добър разказвач на романа живот.

 

         Нейните „малки” романи – „Трикракото куче” (2006), „Черната жена и Стрелеца”, „Скука” и „Мрежата” (2008) се отличават със своята безупречна колажна структура. Мария Станкова владее до виртуозност умението да създава стегнато, динамично, съвършено темперирано повествование, в което няма и следа от класическа романова структура. Тук няма описания, няма лирически (или не) отстъпления, няма авторови разсъждения. Липсват пространни въведения, класическа характерология на героя, строга обвързаност на място, време и герой. Няма драматизъм, макар да има драми. Човешки. Няма трагизъм, макар да има трагика. Човешка. Защото Мария Станкова е странен разказвач и още по-странен наблюдател на живота. Безмилостен. Тя „обезглавява” с един удар. Историите, които разказва, са гадни. Като живота. Случките – банални. Като в живота. Героите – нещастни. Пак като в живота. Атмосферата – задушаваща, потискаща и лепнеща. Като онзи под в „Трикракото куче”, но и като живота, който може така да „залепи” всеки участващ в него, че всяка крачка (или опит за крачка) да е съпътстван с върховно напрежение и усилие. Изходът – несъществуващ или невъзможен. Като че ли – също като в живота! Тук смъртта дори не е решение... или освобождение. Макар да изглежда такава. Като в живота. Всичко разказано изглежда безсмислено, екзистенциално безсмислено. И все пак не е – защото в края винаги има излаз, има „отлепване”. От мрежата. От илюзията. От приказката. От пода-живот в Живота. Просто.

 

         Малките романи на Мария Станкова терапевтират своя читател. Те са като безмилостно връхлитащите „Мисли срещу себе си” на Емил Чоран, които са толкова безпощадни в достигането на пределните песимистични дълбини, че на четящия не му остава нищо друго освен посоката нагоре. Разказаният в тях „живот” е толкова ужасяващо разпознаваем, толкова безмилостно „реален”, че на уважаемия читател му се иска моментално да се върне в „големия, реален” свой живот, почва да го цени, да му се радва и да благодари някъде вътре в дълбините на душата си, че не е толкова лепкав, мръсен, черен, нещастен, обречен, празен, колкото е той за героите на тези истории.
         Мария Станкова е и безпощаден разказвач. Затова и разказва очарователно пленително възможно най-отвратителната, най-тъмна, грозна, цинична, мрачна страна от живота, ума и душата на своите герои. И в това си разказване прави от „живота” „литература”, залагайки на творческия избор да изследва какво се случва, когато човек реши да моделира живота си по образците от литературата. Като в приказка. Като във филм на Алмодовар.
         Обикновено в живота хората търсят Смисъла. Обикновено в приказката героите търсят Щастието и Любовта – като другото му име. В малките романи на Мария Станкова героите устройват живота си като търсене на отговор на един единствен въпрос – въпроса за щастието и го случват около изпълнението на едно единствено желание – желанието за щастие. В тях всички искат да бъдат щастливи. Но не са. Защото в Живота е така. Иначе щастието е в приказките – за трите девици-трите сестрици, за Цар Гвидон, за Палечко, то е в историята за кораба с червени платна и за принца на белия кон.... И героите искат приказката. Или Мрежата – като хиперактуалния вариант на приказката. Търсят субреалността. Паралелният живот. Защото, жени или мъже, „всеки е жертва на собствените си илюзии” (както казва героинята от „Скука”). Героите й са до един самотници. Но в тяхната самота няма нищо възвишено, нищо романтично, нищо екзотично. Всеки от тях е вгледан в своята мечта – за богат съпруг (Верчето), за любящ съпруг (Фани), за Него, за единствения (Черната жена)... За СПОДЕЛЕНОСТ. Всеки се блъска в затвора на своето ужасяващо гнетящо чувство за самотна единичност. Всеки смело се впуска в борба с него. Мария Станкова проиграва най-очевидните и най-сигурно провалящите се пътища за изход. И сред тях абсолютен фаворит е Мрежата – Интернет, Глобалната мрежа. Абсолютната илюзия. Абсолютната паралелност. Мрежата, която прави своите потребители в свои жертви, а живота им преобразува в 3D-формат. Мрежата – паралелният свят-чудовище, което изсмуква своите жертви, преди те да са осъзнали, че са такива. Диаболично пространство, в което всичко е 3D – персоните, връзките, времето, пространството, дори емоциите. За да го обитаваш на всяка цена трябва да имаш никнейм и парола. Иначе системата те изхвърля. Отказва ти достъп. Защо това пространство, този метасвят е толкова примамлив? – Защото привидно дава свобода. Защото там виртуално може да си ВСЯКОЙ, защото само в нея можеш да измислиш, да въобразиш себе си! Защото тя е СВОБОДА! Измамна, лъжлива, но свобода! Само в нея може да си онова, което никога няма да бъдеш... Звяра, Красавицата, Ленчето, Малката – никой не е този, за когото се представя – Звяра е просто един затъващ все повече и повече в социалното дъно битов алкохолик, Красавицата е просто една натежала, побеляваща, с отекли колена отчаяна стара мома, Ленчето въобще не е Ленче, Малката не е малка..... И пак всички искат да са щастливи, да са обичани. Да са споделени. В замяна на тази споделеност предлагат всичко, на което са способни – лозови сармички, пари , любов, апартаменти... ... ... Защо? – Защото се страхуват да останат сами, ужасяват се от мисълта, че могат да умрат и да ги открият след n единици време. Единствено в мрежата могат да избягат от лепкавия, гнусен, вонящ, разлагащ се живот – „... там някъде беше животът. Животът не беше красив.” А всички те неистово се стремят към Красотата – красотата на тялото, красотата на предметите, красотата на отношенията, красотата на думите, мислите и чувствата. Красотата като илюзия и илюзията на Красотата. – „... всеки е жертва на собствените си илюзии”... Мрежата е новото име на проблема за реалността! Старият философски въпрос за това що е реалност вече не стои – всичко е реалност!
         Човек може да обитава едновременно множество реалности. Може да бъде множествен. В собствените си очи. Едновременно социален аутсайдер и естетстващ интелектуалец, богат и беден в едно и също време, грозен и красив, глупав и умен, висок и нисък, значим и незначителен, убиец и жертва... Но въпреки тази възможност всеки един от тях е като трикракото куче от вица – пада, когато се опита да... живее.
         Като романист Мария Станкова наистина обича „трикраките кучета”. Всичките й герои са такива. На всеки един от тях липса по ... един крак – кракът на любовта. Те не искат смисъл, искат любов. Защото любовта е върховният смисъл. Тя прави човека цял. А цял значи свършен и завършен. Героите й копнеят по тази завършеност и в името на постигането й са готови на всичко – на убийство, на престъпление, на предателство, на лъжа, на дълъг изтощителен път... За да свършат себе си, откривайки най-сложния път към... простотата: „Тя се изключи. Отвсякъде. И заживя. Просто. Съвсем просто. С него. Кого? Има ли значение. Просто...
         Това ли е щастието?
         Ами, това е.”

         Наистина е това. Единственият изход е не смъртта, а простотата. И героите се ”изключват” от Мрежата – „Черната дупка” на съвременността, за да се върнат към себе си, към единственото аз, което са, за да открият щастието и любовта – каквото и да значат те.

 

         „Мрежата” е най-безпощадният роман на Мария Станкова. „Черната жена и Стрелецът” – най-поетичният. „Трикракото куче” и „Скука” – най-тъжните, но навсякъде тя е убедителен разказвач на сърдечни истории. Истории на сърцето. Истории на жени. Женски истории. Истории за илюзиите-спам и за копнежа по „живот без спам”. Обикновено те се разгръщат на един рефренно звучащ и фрагментен литературен или културен фон – „като във филм на Алмодовар”, „Светът е за двама”, „Понякога съм бяла и добра”..., от който обикновено разказаните истории асоциативно се приближават или отблъскват.
         Мария Станкова не е социален писател, макар да проявява остро чувство за социална характерност. В романите й сложната социална тъкан се разгражда до простотата на първоелементите, без да се профанизира. Опростачаването на героите не води до вулгаризиране и опростачаване на текста. Цинизмът им (на места) е строго охраняван и не се превръща в цинизъм на авторовата позиция. Абсурдното им поведение (на моменти) не превръща живота им в абсурд, а още по-малко творбата в абсурдна.
         Тя не е и постмодерен писател в строгата теоретична дефиниция. И добре, че е така, защото чрез своите романи тя запазва вярата, че човешкото не е окончателно обречено, че има измъкване от „черната дупка”, че да се живее не е чак толкова страшно и лошо, че всеки има своята приказка и е само въпрос на воля и решение да я последва...

 

         Къде ли ще ни отведе Мария Станкова следващия път? – Където и да е, едно е сигурно, читателят ще я последва така, както се следва неизбежното.

 

 

 

 

---

 

   Мария Станкова. Скука. 3 малки романа. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008

 

   Мария Станкова. Трикракото куче. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2006

Електронна публикация на 05. септември 2009 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]