Подобно на Борис Делчев и Тончо Жечев е класически пример за потенциала и границите на официална реализация на подготвения и ерудиран марксистки литературовед и моралист.
Заслугите му към българската литературна наука и критика спрямо осмислянето на национално-историческото и културно развитие и анализа на общокултурните и литературни идеи и техните тенденции в развой са безспорни. Но и ограничени.
Тончо Жечев е майстор на афористичната фраза, на оригиналните обобщения („Българският Одисей и истината за неговото завръщане“), на традиционно увлекателно написаните есеистични очерци, на нравоучителните беседи, лимитирани от патриархалния му морал и от усвоените марксистки постулати като комсомолски деятел (1947-1956) и московски аспирант (1959-1962), които той безуспешно се опитва да надмогне, ползвайки християнската етика и нравственост в прословутите си понеделнишки послания във вестник "24 часа".
Тончо Жечев е наистина образец за пълноценно осъществяване на българския интелектуалец в условията на комунизма и демокрацията.
Той защитава кандидатска дисертация в Москва на тема "Проблеми на съвременния български роман" и пак там става дфн с изследването си "Българското възраждане и проблемите на българската литература"(1977).
Едновременно е професор по история на новата българска литература в Шуменския университет (1985-1990), член-кореспондент на БАН (1989), на президиума на ВАК (от 1990), зам.-председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото (1974-1982), лектор в СУ (от 1991) и главен редактор на най-свидната си рожба - сп. "Летописи"(1990-1998).
В годините на социалистическото ни развитие прави силно впечатление още със закъснелия си, но зрял дебют "Съвременни образи и идеи" (1964), а се налага като един от най-добрите ни литературни историци с "Българският роман след Девети септември 1944 г." (1980) и с "Въведение в изучаването на новата българска литература" (1990), без да забравяме изповедния му „Критически дневник“ (1987).
Естествено най-голям успех и известност той добива с "Българският Великден или страстите български"(1975) - „събитие в литературния живот на България“ (Иванка Монова, „Тончо Жечев“, 1994), своеобразен микс от съкровен мемоар, историческа хроника с романови очертания и политико-моралистични есеистични внушения, насочващи към същностни виждания и търсения на своя автор.
От дистанцията на изминалите години след излизането на тази книга аз не съм така възторжено настроен както нейните съвременници (вкл. Георги Марков в „Литературни есета“, 1982-1990). По няколко причини.
Не смятам,че заслугата на Жечев е точно и единствено в разкриване ролята на „цариградския кръг“ в борбите за църковна независимост като важен етап от българското възраждане.
Този въпрос е изследван скрупольозно от непосредствените участници в събитията-Тодор Бурмов в "Българо-гръцката църковна разпра" (1902). До него се докосва малко по-късно и Марко Балабанов с прекрасната си биография за Гаврил Кръстович (1914), за него обширно пише и патриарх Кирил в "Граф Игнатиев и българският черковен въпрос" (1958).
Не прави чест на Жечев, че в най-представителното си проучване пропуска приноса на един от най-видните ни историографи Симеон Радев, разработил още през 1918 г. в "Македония и българското възраждане през 19 век" аналогични проблеми в свойствения му бляскав цизелиран маниер, спирайки повествованието си там, откъдето всъщност Жечев тръгва - акцията на 3 април 1860 г. в Цариград.
Това за Радев е резонно, тъй като с тази манифестация всъщност набира сила свестяването на българщината по цяла Македония, докато при Жечев това е отправната точка и основата на последвалите колизии, триумфи и разочарования сред действащата българска общност в османската столица.
Необяснимо е "отсъствието" на Симеон Радев от дългия библиографски списък в "Българският Великден", но при всички случаи пропускането му не е случайно и е красноречив белег на времето, който обаче авторът не е пожелал да изчисти в преизданията след 10 ноември 1989 г.
За мен ценното в "Българският Великден и страстите български" е другаде - в патриархално-интимния подтик за написването й (главата, озаглавена по благоевски "Pro domo sua"), която отеква в епилога "Българският Одисей и истината за неговото забръщане", подтик, разкриващ християнския патос на Тончо Жечев, необходим му като коректив на социалистическото разсипване на българското село - „Къде отиде и отива всичко това?“, пита прабаба му Дана), в проникновеното експониране на нашенските разпри, на нетърпимостта и припряността сред най-видните ни водачи, на неизбежното разцепление между млади и стари, фили и фоби, на вродената ни зависимост от Високата порта и Русия, вследствие на което борбата действително завършва с горчив триумф-избор на Антим Първи за български екзарх на 16 февруари 1872 г. и обявяване на българската църква за схизматична на 16 септември с.г.
Заслугата на Тончо Жечев е и в разбулване на мотивите, движили личности като Петко Славейков, Стоян Чомаков и Тодор Икономов в тази продължила повече от десетилетие драма, свеждаща се до наистина съборното и демократично устройство на църквата ни като първообраз на неосвободената все още българска държава.
Друг е въпросът, че в тази насока изследвачът е можел да акцентира и на ранната политизация на черквата, която за нея след това (1880-1886-1888-1893 г.) има тежки последици, както и на амбивалентната роля на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев.
Тончо Жечев пише знаменитата си творба с ясна морализаторска цел. Вътрешно той е смутен от ширещата се тогава интернационална (т. е. антибългарска ) инвазия у нас, от криенето на важни исторически факти, от липсата на примери за подражание.
Той ги дири не сред действащите "герои" на съвременността му, а именно между изтъкнатите ни възрожденци.
Такъв за него е основно Петко Славейков, „българският Одисей“, създал след покрусата на църковната победа своя шедьовър „Изворът на белоногата“ (1873), при което главата "Българският Одисей и истината за неговото завръщане" ражда отделна книга "Митът за Одисей" (1985), както "Pro domo sua" се превръща естествено в "Родно място" (1987) и особено парадоксалната и противоречива фигура на Тодор Икономов (1838-1892) - летописецът на „цариградския кръг“, революционерът сред църковниците, консерваторът-либерал, своят сред чужди и чуждият сред свои.
За това колко важна е за него личността, а и делото на Икономов, говори фактът за репродуцирането на очерка "Спомени, размисли и следосвобожденска съдба на един българин от Възраждането" в предговор към "Мемоари" на Тодор Икономов (1973), озаглавен неслучайно "Тодор Икономов в историята на българската обществена мисъл", за да прераснат двата текста обединени и обогатени в "Тодор Икономов (очерк из историята на българската обществена мисъл)", появил се през същата 1975 г., когато излиза и „Българският Великден“.
Тодор Икономов привлича Жечев със своята ерудираност, честност, безкористност и неподкупност.
Патриархално-марксисткият му морал съчувства на безсребърника и неприспособенеца Икономов, започнал с летящ старт участието си в политиката на 30 януари 1861 г. след пристигането си в Цариград като униатски съмишленик и завършил с полудяване, несполучлив опит за убийство и ненавременна смърт на 28 септември 1892 г. в Шумен.
В живота му има бляскави примери на гражданска доблест - париране опита на валията Митхад паша за създаване на смесени българо-турски училища през септември 1867 г., Богоявленската акция на 5 януари 1872 г., административните му усилия като префект на Сливен и Бургас през 1879 г., работата му като вътрешен министър в служебния кабинет на епископ Климент (19 януари-24 март 1880 г.), като кмет на София (1880-1881), окръжен управител на Шумен (1881), член и председател на Държавния съвет (1 януари - 4 декември 1882) и министър на обществените сгради, земеделието и търговията при Драган Цанков (20 септември 1883-29 юни 1884), както и амбиция за модернизиране и практическо приспособяване на българското училище към изискванията на времето.
За тази цел той издава "Нова българска читанка" (1867), "Читанка за приготвяне към граматиката" (1867), "Българска граматика"(1881)...
Философските му възгледи, насочени към безкористно и отговорно служене на обществото, откриваме най-пълно развити в известните му статии "Силата на идеите" (1869) и "Една стъпка напред" (1872).
Впечатленията си от църковните борби описва безхитростно и непосредствено в "Избирането на българский екзарх" (1872), а в популярните на времето „Писма от Сърбия“ (1883) чрез паралелен анализ на политико-икономическата ситуация в двете страни осмисля в полемичен дух важния проблем за копирането на чуждите модели на развитие и необходимостта от избор на самостоятелно и самобитно съществуване.
Не по-малко ценни като автентичен документален извор са неговите спомени-респектиращото духовно завещание "Последна дума", завършено на 25 декември 1887 г. и най-вече обширните "Мемоари", обхващащи периода от 1861 до 1889 г. и излезли посмъртно през 1897 г., в които кумирът на Жечев се разкрива като чепат и непривично горд характер, следващ мисията в живота си в служене на народа.
Тончо Жечев е респектиран от личността на Тодор Икономов, "мъченик на своите идеи, жертва на политическите нрави", близък му е "неговият обществен идеализъм, неговият възрожденски патриотизъм и възрожденска служба на народа".
Той е впечатлен от донкихотовските напъни на моралиста Икономов да бъде надпартиен, съединително звено между либерали и консерватори, "неудобен за всяка от съществуващите партии, търсен само когато трябва да се направи компромис, винаги удобен, защото е лек за изтласкване, след като една от страните хване положението в ръцете си. Пак търсен, когато на нещата трябва да се даде що-годе престиж, и освободен веднага, след като завоюваното трябва да се използва" - и същевременно - нужен "в социалистическа България"...
В тези откровения на проф. Жечев има парадоксално-горчива истина, но те в своя преимуществено нравствен аспект не могат да разкрият феномена Икономов в неговата сложност.
Вярно е най-вече, че "неговият характер беше неговата съдба", а нравът му е сложен, противоречив, двойнствен.
Това има положително значение за човек, занимаващ се с публицистика, литература и преподаване, внасяйки и по-голяма доза критичен патос и привлекателна интимна откровеност в мемоарните му текстове.
В политиката обаче и особено в българския й вариант-този път е не само безперспективен, той е направо гибелен.
Той води до полуда и до изповеди като "Шуменът наредих добре, всичките държави наредих добре... Сега не може никой да се оплаче от каквито и да било притеснения... Реших се и се обявих за цар. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия-навсякъде господствува сега пълна свобода..." (по свидетелство на най-добрия му приятел митрополит Климент в писмо до врачанския владика Константин от 24 юни 1892 г.)
Това е така, защото в България действащият политик трябва да е партийно обвързан.
Нито през 80-те-90-те години на 19 век, нито сега, желаещият възход общественик може да игнорира това съществено обстоятелство.
В противен случай метаморфозата е мърморещ морализатор-критикар без реална възможност за позитивна промяна на социалните процеси.
У нас е трудно да бъдеш и надпартиен. Примерът с Икономов е много показателен. Като образование, поведение, начин на мислене той е типичен консерватор. Като такъв се проявява най-вече в Учредителното събрание в Търново в знаменитата си реч от 27 март 1879 г., в която аргументирано защитава нуждата от Сенат в България.
Нормално е в бъдеще той да расте в йерархията на Консервативната и Народната партия като техен идеолог и мъченик.
Вероятно и по тази причина княз Батенберг го определя за председател на Държавния съвет, пръкналият се след преврата от 27 април 1881 г. роден вариант на Сенат.
Икономов взема активно участие в тази консервативна утопия (подобно на биографа си сто години по-късно), без да страда от скрупули, че раждането й е грубо погазване на конституцията, за да избяга от нея след това, отвратен от нравите в двореца и обкръжението си.
Явява се в ролята на помирител между либерали и консерватори, дори с тази цел участва в кабинета на Драган Цанков и когато трябва да бере плодовете на своя труд идва Съединението от 6 септември 1885 г. и контрапревратът срещу русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев от 11 август 1886 г., осъществен с брилянтен политически такт от Стефан Стамболов, срещу когото Икономов се обявява решително против.
Именно защото е консерватор-моралист и краен русофил, готов да търпи всяко вмешателство на царската власт у нас, независимо че-подобно на Димитър Маринов-много добре познава методите на действие на руските имперски чиновници от 1878-1879 г.
Но той е слаб и лесно победим, защото действа индивидуално и зад него няма водеща политическа формация.
Ако е бил партийно обвързан и уволнението му от Петко Каравелов през 1884 г. като член на комисията за чифлишките земи и съденето му от Стамболов пет години по-късно-след излизането на брошурата му "Где е спасенишето?" (1888) са щели да имат съвсем друг отзвук в средите на консерваторите.
В това отношение неговата съдба е антипод на житейската участ на повечето от съвременниците му-Захарий Стоянов, Димитър Греков, Драган Цанков, Петко Славейков, Петко Каравелов...
Всеки от тях - независимо от преживените бури и трагедии - се реализира в много по-пълна степен и има по-дълголетна и успешна кариера, именно защото е партийно обвързан и разчитащ на своите структури.
Пътят на компромисите и фалшивата надпартийност води до разочарования, репресии и лудост (Икономов) и до тъжни прозрения за българските ни политически нрави, което не тормози изследвача Жечев да се интегрира във властта и преди 10 ноември (1979-1982) и след това-като шеф в БНТ (1998-2000).
Затова той набляга на актуалната публицистика в „Болки от текущето“ (1997), игнорирайки провала на остарялото като концепция списание „Летописи“ (1998) и сериозните и солидни литературоведскии открития.
Така се оказва, че най-прочутата книга на Тончо Жечев има за него и негативни последици,тласкайки го към публицистично-морализаторски търсения, към активна намеса в политическите стълкновения и дирене на примери за подражание (Икономов), които най-меко бихме определили като спорни.
Вероятно в случая оказва влияние и комплексът на родното място.
Шумен и шуменският край дават на българската политическа история поредица от противоречиви, нееднозначно възприети, а и направо одиозни фигури-Икономов, Васил Друмев (Климент), Стоян Данев, Васил Коларов, Жельо Желев, Нейчо Неев, чийто отличителни черти, свързващи ги помежду си,са амбициозността, желанието за житейски просперитет, търсенето на популярност и признание - все в името на народа и отечеството-в повечето случаи имащи плачевни резултати за посочените политици,обвързани с руска (Икономов, Друмев, Данев) и съветска (Коларов) опека, с национални катастрофи (Стоян Данев) и жажда за силна президентска (Желев) и изпълнителна (Неев) власт.
В началото на списъка е Тодор Икономов и до него благоразумно е спрял Тончо Жечев.
За съжаление, в залеза на дните си - в историко-народоведческите си и литературни съчинения-той не се опита да обясни този негативен шуменски феномен в родната ни политика.
А това би съответствало на ръста му като учен и общественик и и би компенсирало и допълнило липсата на втория том към капиталното дело на неговия живот - "Българският Великден или страстите български".
---
Библиография:
1. Тончо Жечев, „Българският Великден или страстите български“, С., 1992 г.
2. Тончо Жечев, „Тодор Икономов“, С., 1975 г.
3. Тодор Икономов, „Мемоари“, С., 1973, подбор и редакция Тончо Жечев.
4. „Речник по нова българска литература 1878-1992“, С., 1994, стр. 129-130, 144-145.
5. „Съвременна българска енциклопедия“, В. Търново, 1995, том 5, стр. 602-604.
6. Георги Марков, „Литературни есета“, Париж, 1982, София, 1990.
|