Борислав Гърдев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

Смолата на възкресението

 

Борислав Гърдев

 

 

      Явно трябваше да се появи филмът на Явор Гърдев, за да осъзнаем най-накрая, че след близо две десетилетия мъчителни търсения и гафове, българското кино възкръсва за нов живот.
      Неизбежна бе и появата на ново поколение кинаджии, необременено от компромисите на своите предшественици, което хвърля силите си основно за създаването на качествен кинопродукт и за неговото адекватно маркетингово лансиране.
      Защото истината е, че „Дзифт”, ако и да е дебют в игралното кино на театрала Явор Гърдев, и да се лансира като смесица от ретро соц и нео ноар, т.е.арт кино, се радва на шумен успех и внимателно премислена рекламна стратегия, напомняща ми усилията на Евгени Михайлов и неговият „Сезонът на канарчетата”(1993).
      Заснет само за 700 000 евро и в стилно черно-бяло (предизвикателно, но и модерно – нали така се наложи „Сън сити” на Роберт Родригес преди 3 години?), филмът превзе кинофестивала в Москва, откъдето се завърна със „Сребърен Георги” за режисура, грабна три награди на тв фестивала в Пловдив „Златната роза”, дадени на постановчика и оператора, и през Торонто смело се насочва към Лос Анджелис като българското предложение за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм.
      Признавам, че цялата шумотевица около него ми се стори прекалено натрапчива, но след като гледах творбата, съм напълно съгласен с мнението на мнозинството зрители, смятащи я за етапно постижение на родното киноизкуство.
      Както всяко значимо заглавие в целулоидния свят и в основата на „Дзифт” лежи силен и стойностен литературен текст – едноименният роман на Владислав Тодоров, който е и сценарист на филма.
      Но за неговото цялостно и убедително въздействие основната заслуга е на режисьора Явор Гърдев.
      Той има ясна концептуална стратегия, която преследва неотклонно.
      Гърдев е сторонник на неистовото, яростно, свирепо и смазващо като емоция кино.
      Дръзко атакуващо сетивата ни, символично, атрактивно-ударно.
      Може би привържениците на жанровата чистота ще мъркат от затлачващите повествованието странични линии или от абсурдното, но имащо своята логика свързване на отделните сюжетни нишки.
      Но никой не може да отрече, че Явор Гърдев е създал силен, ярък и убийствено ефективен филм.
      Той е гледал достатъчно творби за миналото ни, за да знае какво да използва от натрупания материал и от кои грешки да се предпази.
      За всеки киноман е ясно, че добре познава такива значими и стойностни заглавия от пресъздаваната епоха като „Авантаж”(1977) на Георги Дюлгеров, „Аз, Графинята”(1989) на Петър Попзлатев, „Сезонът на канарчетата”(1993) на Евгени Михайлов и „Бунтът на L.“(2006) на Киран Коларов.
      И все пак „Дзифт” си е уникално негово кинопроизведение.
      В спектакъла всичко е премислено и поднесено точно и прецизно.
      Функционалната сценография на Никола Тороманов, вземащата дъха ни музика на дебютанта Калин Николов, черно–бялата визия и стилистика на социалистическа България и нейната столица от 60 – те години на миналия век, експонирани с вкус и много настроение от Емил Христов, дотолкова, че да възприемем тогавашните реалии като познато и втръснало ни клише – независимо дали става дума за затвор, женска баня, поликлиника, шикозен ресторант, някогашният Партиен дом или Мавзолеят на „вожда и учителя” Георги Димитров...
      И разбира се – добрата история, без която няма силен и запомнящ се филм.
      Учудващо е, че подобна разтърсваща и трагична история се разгръща в рамките само на едно денонощие, с натрапчивото припомняне от радиото за изтичащите часове, в които Молеца – Захари Бахаров успява да избяга от затвора, осъзнавайки, че е лежал за престъпление, което не е извършил и то преди установяването на „народната власт”, да се види с аверите от миналото си, да посети родния си квартал и логично да стигне до някогашната си годеница Ада – Богомолката, изоставила го заради Плужека – Владимир Пенев и изкупила греха си с бурен и страстен секс, какъвто, признавам си, отдавна не бях гледал на роден екран...
      На финала, фиксирайки мъртвото тяло на Молеца, който „случайно живя и не без друго умря” (А как напомня този акцент на епитафията на гроба на Малин Кръстев от „Сезонът на канарчетата” – „Роди се и умря”!), усетих по гърба си тръпки.
      Такова чудо на български филм не ми се беше случвало от времето на „Граница”(1993) на Илиян Симеонов и Християн Ночев.
      Вероятно съм станал сантиментален, а може би и уверената режисура и впечатляващите актьорски изяви на състава са допринесли за особеното ми емоционално състояние.
      В „Дзифт” няма скучни интерпретации, дървен театрален психологизъм или просташко интерпертиране на персонажите в стил „Актьорска вечер в „Шоуто на Слави”.
      На ниво е целият екип – от блестящия Захари Бахаров, създал от Молеца знаков образ, съизмерим с Петела на Руси Чанев от „Авантаж” и перфектната като излъчване на модел, но и с добри артистични данни Таня Илиева – Ада, минем през Снежина Петрова, изградила гротесковия, но много симпатичен образ на д–р Петрова и стигнем до забележителните поддържащи изяви на Владимир Пенев – Плужека, Джоко Росич – отец Тодор и псевдорамбовото излъчване на Цветан Тодоров като старшината, преследващ Молеца (който вече се измъчва в „Биг брадър”4) и камеоизявата на Явор Дачков като харесван за времето си музикант.
      „Дзифт” е еманация на филмовото зрелище, което проблематизира миналото ни, за да ни подскаже как трябва да живее днес.Без лъжа, жестокости и лековерни гафове...
      В него няма дидактика или плакатен оптимизъм.
      Той е прекалено мрачен, черен и зловещ, но е честно и страстно направен като киноспектакъл.
      И съм сигурен, че след като спечели сърцата на взискателната българска публика, ще му бъде по-лесно да превземе и световните екрани.
      Особено след ласкавите насърчителни думи на Лив Улман, член на московското жури.
      Искрено се надявам той да прокара пътеката - или асфалта (на турски „дзифт” означава смола, асфалт), по който обновеното родно кино най-после ще бъде забелязано и оценено по достойнство и извън Калотина...

 

 

---

 

„Дзифт“, България, 2008, реж. Явор Гърдев, сцен. Владислав Тодоров, по романа на Владислав Тодоров „Дзифт“.

Електронна публикация на 03. октомври 2008 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]