Театрална зала. Публика. Часът е вече седем и половина, в салона е тъмно, представлението не започва.
     Един зрител се възмущава: - Защо не започват?
     Друг: - Затвориха вратите!
     Трети: - Поне да запалят лампите!
     Дебел господин в партера се обажда: - Мълчете, моля!
     Съседът му скача: - Не желая да ми правите бележки!
     Караница.
     Неколцина зрители съскат. Още няколко. Целият салон. Дебелият господин също става, гледа разярено съседа си: - Какво нахалство!
     Съседът му свива пестници: - Ще млъкнете ли?
     Няколко зрители викат: - Тихо!
     Целият салон загърмява: - Тихо!
     Появява се разпоредител: - Господа! Господа! Моля, господа!
     Дебелият разсърден зрител обяснява: - Този тука...
     Из целия салон се понася: - Шт... Тихо!...
     Съседът също иска да обясни: - Аз моля, господин разпоредител...
     Дебелият господин предлага: - Изведете го...
     - Аз моля... - трепери съседът му.
     Из целия салон се носи: - Шт...
     Разпоредителят тръгва към един от зрителите. Пред завесата излиза директорът на театъра. Той е нисък, пълничък, весел господин с бръсната глава, брада и мустаци. Дига ръка.
     - Господа!
     Целият салон продължава: - Шт...
     Сетне един глас се отделя: - Няма ли да започне представлението?
     Друг: - Това е подигравка!
     Директорът размахна ръце: - Аз моля да ме изслушате!
     Предишният глас: - Кога ще започне представлението?
     Директорът, спрял сред авансцената, весело се усмихва: - Ще започне, изслушайте ме!
     Той млъква, гледа с израз на доволство, вече иска да продължи, когато женски глас изписква: - Поне да запалят лампите!
     Сега директорът прихва да се смее: - Но угасените лампи поне трябваше да ви подсетят, че представлението... - Не довършва...
     Шум, викове, тропот посрещат думите му. Той гледа, сякаш друго не е целял. Лицето му сияе като на аплодиран. Тъкмо това обуздава публиката. Виковете вече започват да стихват. Директорът използува случая и прави опит да провре гласа си между последните негодуващи викове, докато в залата остава да се чува само той:
     - Ето че не разбирате от шега. Е, добре, чуйте ме тогава. Тази вечер наистина не всичко е в ред, но какво от това? Между нас казано, образцовият ред, при който публиката чете афиша, купува си билети, театърът са отваря, точно в седем удрят три звънци, дига се завесата и представлението започва, този ред, казвам, не ви ли навява скука? Нещо преживяно и от бащите ви, и от дадите и бабите! Да, скука, плесен, от която трябва да се освободим срещу всички жертви! Театърът трябва да бъде бомба, която да разтърсва и да предлага невиждани и непреживени неща! Не говоря това, за да извиня нередностите тая вечер в нашия театър. Реших да изляза с открити карти. Между живота и илюзията редът е нещо като студен душ. Там е работата! Накратко: искам да ви съобщя една тъжна вест и представлението ще започне на всяка цена...
     Той извади кърпа, за да избърше изпотеното си лице. Всъщност ловко прикри смеха си, наистина съвсем неподходящ за следващото неприятно съобщение, което направи:
     - Вашият любимец артистът Лавренов е зле. Болен не бих могъл да кажа. Вие го знаете какъв е едър и здрав мъж. Имал е някакви неприятности. Господ знае, може би семейни разправии. Нали преди две години, вече доста поостарял, се ожени за съвсем млада женица. Всичко става! Тази вечер е съвсем разстроен, а трябва да играе или да отложи представлението и театърът да загуби четиридесет хиляди лева. Лавренов ще играе! Той ще направи тази жертва за нас, но бъдете снизходителни...
     Един зрител не можа да се сдържи:
     - Какво ни интересува всичко това!
     Веднага наскачаха и други:
     - Защо ни разправяте за семейните работи на Лавренов?
     - Та това театър ли е или лудница!
     Директорът се кланяше:
     - Извинете, извинете...
     Всички викаха:
     - Или започвайте, или ни върнете парите и да се вървим!
     Директорът замоли, едва не заплака:
     - За бога, само това не говорете! Започваме. От два часа Лавренов се е заключил в гримьорната си. За бога, спокойствие! Аз ще разбия вратата!...
     Вдигна театрално ръце и изчезна зад завесата.
     Публиката се поуспокои. Някои все още мърмореха, но скоро млъкнаха и те, защото завесата се дигна. Какво беше обаче учудването на всички. Сцената представляваше гримьорната на актьора Лавренов. Самият той седеше пред огледалото, неподвижно загледан в себе си. В един ъгъл изправен чакаше гримьорът. Той държеше някаква перука, гледаше страхливо артиста и молеше:
     - Ще позволите ли да ви сложа перуката? Да знаете как се вълнуват зрителите! Седем отдавна минава. Публиката е вбесена!
     От салона се чуват недоволни гласове. Без да им обръща внимание, Лавренов изважда от джоба си пистолет и го гледа. Гримьорът се притиска съвсем до стената.
     - За бога, какво мислите да правите? И заключете вратата! Дайте ми ключа ако обичате!
     Актьорът изглежда много заинтересован.
     - Кажи, приятелю, кой е изнамерил това маслинено клонче?
     Старият театрален служител трепереше.
     - Ах, как можете да говорите спокойно такива работи!
     Лавренов разсъждава със загадъчна разсъдъчност.
     - Железарят прави брави. Той знае за какво могат да послужат! Богатите да запазят парите си. Любовниците да се предпазят от изненади!
     Гримьорът започва с известно облекчение.
     - Навярно! Точно така! Особено за любовниците! Ах, съвсем е хубаво при заключена врата! Спокойно...
     И извведнъж млъква. Притиска се до стената и гледа ужасен. Лавренов е тръгнал бавно към него.
     - Спокойно?!
     - Моля не пристъпввайте с пистолета към мене! - проплаква старият човек. - Това е лоша шега!
     Актьорът го доближава и говори с леден сарказъм.
     - Спокойно?!... О, не, приятелю. След железаря е дошъл по-голям умник и е направил това...
     Той завира оръжието под носа на стареца.
     - То разбива всички брави. Само един куршум е достатъчен! И наказва всички подлости!
     Гримьорът се мъчи да го разсее.
     - Вие съвсем не сте добре. Защо не си полегнете? Най-сетне можете и да не играете днес!
     Лавренов го гледа строго.
     - Защо да не съм добре? Какво знаеш ти? Какво виждаш?
     - Очите ви са съвсем червени, лицето - бледо. Вие не сте весел.
     - Ха, ха, ха! Намираш ли? Хората, които убиват, смеят ли се?
     - Защо говорите така! Та кой убива?
     - Кажи, кой убива!
     Над огледалото светва сигналната лампа три пъти. Старият гримьор веднага използува това.
     - Вече ще почват. Вижте сигнала. Оставете да ви направя косите!
     Някой хлопа на вратата. Чува се гласът на директора.
     - Лавренов, хей, приятелю, съвсем си полудял тая вечер! Пил ли се, драги! Хайде, отваряй и да пачваме, или сме изгубени!
     Актьорът се хвърля на кушетката, закрива лице. Гримьорът се оглежда, вижда ключа от стаята на тоалетната маса, пристъпва на пръсти, бързо го взема и отваря. Директорът се втурва вътре. Старецът се измъква. Лавренов лежи, като тресе гърба си. Влезлият го гледа учуден.
     - Виж ти, лежи приятелят! Лавренов, за бога, как смяташ да свърши тая комедия! Дигаме завесата вече...
     Разбутва го, обръща го, вижда лицето му.
     - Гледай, плаче! Девицата! Засрами се! Мечка!
     Лампата на огледалото светва отново три пъти. В гримьорната се хвърля инспициентът.
     - Дигаме завесата!
     Тропот и викове се чуват от салона.
     Директорът се мъчи да изглежда отчаян.
     - Лавренов, загиваме! Чуваш ли публиката? Знаеш, аз излязох преди малко да й обясня. Посрещнаха ме със свирки! Помъчих се да развлека хората с някои от моите теории за театъра, за живота, за порядъка. Нищо не излезе!
     Лавренов става, постоява няколко мига, без да каже нищо, сетне измърморва:
     - Добре, добре...
     Директорът израдван пляска с ръце и веднага разпорежда:
     - Гримьорът!
     Отваря вратата и повтаря:
     - Гримьорът!
     На прага са се струпали няколко артисти, работници, изтичва и старият служител.
     Директорът е в стихията си.
     - Бързо грима, перуката! Седни, приятелчето ми...
     Лавренов става, маха ръка:
     - Ще играя без грим... Какво беше тая вечер? "Небето без звезди"?
     - "Преди всичко галантен".
     Лавренов избухва в смях.
     - Ето роля, която ще ме забавлява тая вечер.
     - Видя ли - случай!
     - Какво беше? Галантният барон. Лекомислената съпруга. Любовникът. Незаключената спалня. Изненадата. Поклонът. Самоубийството. Аз трябва да се самоубия, когато кръвта ми кипи да отмъщавам. Хубава илюзия, в която трябва да играя героя.
     Директорът го гледа учуден.
     - Но защо илюзия? Това е драмата на мъжа от епохата...
     Лавренов го поглежда право в очите.
     - В живота, когато един мъж е излъган, не убива себе си. Аз трябва да играя героя в илюзията, за да заслужим клиентелата, и да хапя езика си пред действителността.
     - Но каква друга действителност има тука?
     - Кой е любовникът тая вечер?
     - Милов.
     Лавренов стои един миг вцепенен.
     - Милов? Милов?
     В залата започват да пращят столове, сякаш разярената публика ги чупи.
     Директорът хваща главата си.
     - За бога, по-скоро... Ето костюма...
     Помага му да се облече и бързо го завлича след себе си. На вратата към коридора остават работниците и артистите. Един артист недоволен подхвърля:
     - Тази вечер спокойно можеха да ми дадат да го дублирам.
     - Ти ли? - смее се друг в лицето му.
     - Защо пък не? Аз отдавна репетирам барона...
     Един работник започва да разказва и всички се вслушват:
     - Аз живея на тавана в къщата, където живее Лавренов. Той е долу на първия етаж. Нощес, като изкачвам стълбите, от неговия етаж чух караница. Лавренов крещеше, та къщата гърмеше от гласа му...
     Дубльорът на барона злобно подхвърля:
     - Милов се върти около женицата му, а изглежда, че Лавренов е подушил. Как ли ще си подават реплики!
     Изведнъж всички стават любопитни:
     - Милов ли е тая вечер с него?
     - Той е любовникът.
     - Ах, добре са се наредили!
     - Вярваш ли, че има нещо между Милов и Лавренова?
     - Нищо не се дрънка току-така.
     Работникът обяснява:
     - Аз виждах няколко пъти Милов да излиза от Лавренови.
     Дубльорът подсвирва:
     - Туйто, комедията замириса на трагедия! Бедният Лавренов! Той може да изпорти, ако подозира нещо между жена си и Милов...
     При групата спират стражар и един цивилен полицай.
     - Кой е тука артистът Лавренов?
     Всички заобикалят полицаите, изпълнени с любопитство. Завесата пада. Публиката гледа мрачно.
     - Какво е това?
     - Тук се подиграват с нас!
     Чуват се три звънци, пред завесата излиза директорът, поглежда с любопитство, покланя се:
     - Тази вечер злоупотребихме с търпението ви, но вече започва.
     Изгубва се в тъмното. Завесата се вдига веднага. Сцената представлява спалня. Пред огледалото седи съпругата на барона. Зад кулисите - инспициентът, суфльорът, артисти и работници. Тук е Милов, до него приятелят му Симеонов. Инспициентът нервиран шепне на артистката:
     - До масичката... към прозореца... гледа през завесата...
     Артистката на сцената изпълнява дълга пауза под командите.
     Милов шепне на приятеля си:
     - Тая вечер не трябваше да играем заедно. Разбираш ли? Той ме завари.
     - Къде? Вкъщи?
     - У тях. Аз знаех, че той има репетиция. Изглежда, че я зарязал, и ни свари.
     - Е?
     - Остави се. Страшно се смутих.
     - И избяга?
     - Дявол да го вземе, може да се каже!
     - А жената? Остана?
     - Остана.
     - Подлец!
     - Кой, той ли?
     - И питаш още?
     - Ах, дивотии! Тоя дивак Лавренов заслужава да бъде рогат.
     - А жена му малтретирана?!
     - Смяташ ли, че може да й направи нещо?
     - Да беше останал да видиш!
     - Той е цял бик... Пък за една жена... Важното беше да не играем тая вечер заедно. Не бих могъл спокоен да му подавам реплики. Пък кой знае и той? Беше се заключил преди малко...
     Инспициентът командува артистката, забравила ролята си:
     - Отваря прозореца... Гледа... Връща се... Натиска звънеца...
     Влиза слугинята. Суфльорът шепне: "Заповядайте, госпожо!"
     Слугинята повтаря високо:
     - Заповядайте, госпожо!
     Господарката й дава нареждания как да посрещне любовника. След малко инспициентът вика:
     - Любовникът!
     На сцената излиза Милов. Двамата влюбени бурно се прегръщат. След малко трябва да влезе баронът. Той ще отвори вратата, оставена незаключена, и като види жена си в прегръдките на любовника, трябва да се поклони и да се извини:
     - Ако бяхте заключили вратата, нямаше да извърша тази неловкост.
     Инспициентът командува:
     - Баронът!
     Лавренов стои до една кулиса мълчалив. Директорът го ласкае.
     - Хайде, сега, милички.
     Разпоредителят за сцената отива при двамата, хваща Лавренов за ръка и почти го избутва на сцената. Баронесата се изтръгва от прегръдките на любовника си и изписква:
     - Мъжът ми!
     Любовникът смутено оправя дрехите си.
     Баронът се покланя. Суфльорът шепне.
     - Ако бяхте заключили... вратата...
     Но баронът не чува. Той се изправя, гледа страшно и изведнъж започва да крещи:
     - Лъжа! Лъжа! Това става в литературата... това го измислят писателите...
     Суфльорът уплашен маха ръце и вика:
     - Не така... чуй... подавам... Ако бяхте заключили вратата...
     Баронът крещи извън себе си:
     - В живота излъганите мъже не се покланят... те наказват подлеците...
     Пристъпя до Милов и хваща ръцете му.
     Инспициентът си дърпа косите. Суфльорът излиза на сцената:
     - Ръкописът е авторски труд, а аз съм "всички права запазени". Тази вечер тук виждам само обезумели!
     В залата публиката скача.
     - Наистина обезумели!
     - Тук се подиграват с нас!
     Чуват се свирки. Някои шумно напущат залата. Лавренов пречупва ръцете на Милов и вика:
     - Аз те търсих, ти трябваше също да получиш своето. Сега ще го получиш. След това аз ще ти се поклоня... ще играя най-веселия барон...
     На сцената влизат двамата полицаи, приближават до Лавренов и грубо го разделят от Милов.
     - Вий сте арестуван!
     Директорът избързва към тях.
     - Защо, защо това?
     Единият полицай казва:
     - За убийството. Той е убил жена си.
     Завесата бързо пада. Лампите светват. Публиката възмутена ругае и си тръгва. Чуват са резлични приказки.
     - Такова нещо в театър...
     - Разпасана работа! Аз отдавна съм казал - това, актьорите...
     - Няма ли поне да ни заверят билетите за друго представление?
     В празната зала, на третия ред в партера, е останал само един зрител. Той седи известно време неподвижен на мястото си. Усмивка играе на лицето му. След като излиза и последният зрител, става и той. Тръгвайки към изхода, още повече развеселен, измърморва:
     - Избягаха, отидоха си възмутени, без да разберат! Взеха работата за истина! А не че им бе представена новата пиеса "Театър с огледала"! Но затова пък те играха не по-лошо от изпълнителите на сцената!
     Този зрител беше авторът.