В нейната тревясала градина бръмчат изгубени пчели, из бурените бродят зли котки, в разлистените клони на дърветата се бият птици.
          Вечер прозорците на къщата при последния фенер лъщят като тъмни локви срещу жълтия кръг на месеца и по стените й играят катранени сенки.
          Тогава призракът се явява - една бяла сянка, която минава през празните стаи, разтваря южния прозорец на къщата и се вглежда в мъртвата нощна картина.
          Насреща е езерото, в чиито тихи води трептят звездите на далечните съзвездия, наоколо са вилите на богатите хора.
          Призракът стои замислен в рамката на прозореца и се мъчи да си спомни своето минало, изпъстрено с толкова победоносни приключения.
          Някога легендата за него се носеше със суеверен трепет от уста на уста и хората се плашеха дори от светлината на фенера, който чертае кобни знаци върху вратата на тая запустяла къща.
          Разбира се, светът се измени и днес вече никой не говори за привидения.
          А щом легендата за един призрак изчезне, тогава и самият призрак престава да съществува. Наистина, той може да се явява, както по-рано, може да върши чудеса и да се въплътява в най-страшни образи, ала хората не му обръщат никакво внимание, защото, преди всичко, той няма биография.
          От няколко години насам призракът в къщата при последния фенер не е преживял нито едно приключение и това е истинско нещастие за него.
          Той стои затворен по цял ден в една тъмна стаичка на тавана и чака с нетърпение вечерта. А вечерта настъпва, часовете минават, в къщата не идва никой. Докато най-сетне петлите пропяват и бялата сянка изчезва с въздишка в скривалището си.
          Понякога призракът се спуща в градината и обикаля край дърветата. Той излиза чак на пътната врата, за да изплаши поне някое куче. Но и кучетата са станали други. Те го лаят като обикновен минувач, а някои дори въртят безгрижно опашка и се опитват да му лижат нозете.
          Каква съдба!
          И отгоре на всичко туй самата нощ е изгубила вече своята мистична тайна.
          Зад осветените и широко разтворени прозорци на съседните вили се виждат танцуващи жени и мъже.
          Десетки грамофони оскверняват тишината.
          В говорителя на един радиоапарат хърка някакъв задавен глас от Англия.

          ***

          Един юлски следобед, когато продавачите на лимонада спят с отворени уста под големите си червени чадъри край брега на езерото, пред къщата пир последния фенер спира един автомобил.
          От автомобила слиза непознат човек - висок, прегърбен, с тясно чело и с ниско остригана коса, която стърчи като четка. Червеното му лице лъщи от пот, под горната му устна се усмихват два големи зъба, а малките му продълговати очи мигат срещу слънцето.
          Автомобилът отфучава из широката прашна алея и непознатият човек стои зад барикадата на три платнени куфара, омотани с въжета.
          След миг той разтваря пътната врата на къщата при последния фенер и се скрива заедно с куфарите си в дъното на градината.
          Призракът разбира, че в неговия дом е дошъл отдавна чаканият гост. Той се разхожда из стаичката си и брои нетърпеливо минутите до настъпването на вечерта. Всички клетки на неговата етерна плът треперят от радост при мисълта за близкото приключение.
          Долу прозорците на стаите се разтварят и крилата им се блъскат под изкъртените корнизи, чува се тропот, вратите се затварят с трясък.
          Непознатият минава по тясната дървена стълба и слиза в градината.
          Той гледа дълго върховете на дърветата, над които се разтваря безкрайно синьо небе, прошарено с бягащи облачета, сетне навежда глава и крачи замислен из тревясалите пътеки.
          Тънките му вежди се изпъват, прерязват челото му и се забиват в острата му черна коса.

          ***

          Месецът трепти като голямо златно петно в огледалните води на езерото.
          Грамофоните лаят срещу неговия небесен образ и заливат тишината с игривите звуци на най-новите шлагери.
          Призракът напуща скривалището си и броди тържествено из празните стаи като всички стари видения, които спазват церемониала на своите нощни подвизи.
          Дрънкат ръждясали железни вериги, стъклата на прозорците звънтят в изгнилите си рамки.
          Когато бялата сянка се приближава до стаята с южния прозорец, вратата сама се разтваря бавно пред стъпките й и тя се изправя огромна и грозна на прага.
          До самия прозорец седи човекът с тясното чело и пише нещо върху малка кръгла маса, отрупана с книги.
          Човекът дига глава, облъхнат от внезапния тайнствен вятър, гледа призрака, трие очите си и се навежда отново над работата си.
          А призракът говори страшно и неговият глас долита сякаш изпод земята:
          - Кой сте вие и кой ви дава право да смущавате моя покой? Знаете ли, че още преди изгрев слънце вие не ще бъдете между живите?
          Човекът с тясното чело захвърля писалката, изпъва дългите си нозе под масата и се заглежда в пламъка на мъждивата газена лампа пред себе си.
          - Покой. . .  Покой. . . - бъбре на носа си непознатият. - Понякога "покой" и "равномерно праволинейно движение" губят всякакъв смисъл, защото ние не можем да установим с положителност в кое от тия две състояния се намира дадено тяло. Тия две понятия стават относителни, сиреч такива, които добиват реално значение само тогава, когато говорим за движение или за покой и в същото време имаме пред вид известна координатна система. . . Да-а-а. . .
          Тоя неочакван отговор пада като заклинание върху призрака и го смразява на мястото му. Ала веднага след това той прекрачва смело в средата на стаята, из очите му лумват зелени пламъци, ръцете му се разперват като корени, с дълги до земята пръсти.
          - Как? Вие се осмелявате да се гаврите с мен? Не ме ли виждате, кажете, не ме ли виждате, а?
          Едва сега човекът става от стола си, прекарва длан по косата си и говори разсеяно:
          - Да-да. . . да-да. . . Струва ми се, че виждам нещо като мъгла.
          - По дяволите! - гърми сърдитият глас на призрака. - Вие виждате пред себе си не мъгла, а едно от най-страшните видения, разбирате ли, един призрак, който е също тъй действителен като вас!
          - В никакъв случай не мога да се съглася с това - отвръща спокойно упоритият гост и сяда отново на мястото си.
          Той протяга ръка към голямата тенекиена кутия върху масата, изважда оттам цигара, запалва я и хвърля небрежно горящата кибритена клечка през отворения прозорец. Сетне смуква дълбоко две синкави кълбета дим, взема писалката и почва да пише, като говори високо:
          - Да видим сега в какво отношение се намира общият принцип на относителността към частния принцип, който разгледахме по-рано. Последният ни доказва, че при описанието на природните явления ние можем с еднакво основание да употребим която и да било от двете координатни системи, които се движат равномерно и праволинейно една спрямо друга... Да-а-а. . .  Четириизмеримият временнопространствен континуум и формулировката на природните закони. . .
          - Значи, вие не вярвате в моето съществуване? - проплаква нещастният призрак, като затваря капака на мастилницата и ученият удря перото си о него.
          - Ох, боже мой, какво става в тая къща! Изглежда, че и тук не ще може да се работи спокойно! - сърди се гостът и губи нишката на разсъжденията си. Жилите на лицето му се изпъват от мъка.
          - Тук не става нищо, повярвайте само в моето съществуване, и аз ще ви оставя веднага на спокойствие - моли плачещият глас.
          - В чие съществуване? - пита непознатият и гледа призрака право в очите.
          - Ето, вие ме виждате!
          - Е?
          - Съмнявате ли се, че аз живея на земята?
          - Няма никакво съмнение в това, че вие не съществувате нито на земята, нито в пространството. Впрочем, ако някога експерименталната наука докаже по чисто научен път съществуването на призраци, тогава, разбира се, ще имам всичкото основание да вярвам в тия легендарни същества. Да-а-а. Може би науката ще направи нещо в тая насока. Едно време хората слушаха Деветата симфония на Бетховена и вярваха в магичната структура на музиката. Днес науката разлага вече тая симфония на атоми и подкрепя гледището на Демокрита, който твърдеше, че окръжаващата ни действителност е измама на нашите сетива. Да, още преди векове тоя философ разправяше, че във вселената съществуват само атоми, различни по форма и величина, но с напълно еднакви свойства и състав.
          - Но вие разговаряте с мен! - мълви обезумелият от отчаяние призрак.
          - Не, това е халюцинация. Господи, човек наистина почва да вижда таласъми, след като е пътувал цели часове с автомобил из разкаляни и неравни пътища!
          Човекът с тясното чело протяга ръце и се прозява, малките му очи се наливат със сълзи.
          Той запалва нова цигара, смуче жадно гъстия й дим и перото се плъзва под пръстите му.
          Тогава призракът прави своя класичен трик и се превръща в един от ония вълци, за които средновековните демонолози говореха с истински патос.
          И ето, ученият настръхва в припадъка на неукротим гняв, грабва от масата една тежка книга под наслов "Ирационални и трансцедентни числа" и я запраща с всичка сила върху чудовището.
          Книгата хвърчи с разперени корици, залепва се о стената - видението изчезва.

          ***

          Призракът приема отново стария си образ и бяга изплашен през стаите.
          Спуща се в градината и броди край дърветата, чиито листа стоят неподвижно замръзнали върху клоните.
          Явява се на пътната врата, оглежда се наоколо и ужасените му очи прочитат една малка табелка върху вратата - точно там, където старият фенер изцежда студените си лъчи:

          Призракът стои на брега на езерото с изгубен в далечината поглед.
          Той не вижда младия човек и момичето в бялата дреха, които идат към него.
          Нито пък младият човек и момичето забелязват рицаря на забравената легенда.
          Те говорят високо и се смеят.
          Момичето в бялата дреха минава през призрака и го изгаря с уханието на своя замайващ парфюм.
          Призракът решава да се самоубие.
          Призракът се хвърля в езерото.
          В това време доктор Богомил Верилов стои в рамката на южния прозорец и вижда един сребърен лъч, който разсича езерните води и угасва.
          Докторът се доближава до масата си и пише:
          "С каква скорост се движи светлината в тръбата R, ако по тая тръба протича течност със скорост v?
          От опита на Физо имаме

          Значи. . ."

          ***

          През есента доктор Богомил Верилов замина нанякъде, като отнесе в куфарите си ръкописа на едно бележито съчинение върху Айнщайновата теория за относителността.
          Такъв е краят на разказа за къщата при последния фенер, чийто призрак живее може би и днес още в някое по-щастливо, четвърто измерение.