Рея се огледа. Мястото беше съвършеното скривалище. Малък остров в най-отдалечения край на безбрежния Океан, покрит с високи планински вериги, набраздени от безброй дълбоки пещери. Да, това беше перфектното място, за да роди сина си. Беше побягнала от дома си само преди миг, а й се струваше че е бягала цяла вечност. Но така беше с всичко в онези времена. Времена, когато всяка Зора, всяко появяване на Слънцето, всяко идване на Нощта означаваше едно ново начало. Начало на свят изцеден от Хаоса и стремящ се към хармонията на природните сили. Той щеше да бъде неговото спасение. Малкото същество в утробата й, растящо с всяка секунда. Заченат от семето на всепоглъщащото Време, той щеше да бъде неговият наследник. Само че за да се осъществи планът й, трябваше да го скрие, трябваше да го спаси от ужасяващия му баща. Не биваше да се повтори онова, което се случи с братята и сестрите му. Толкова го ненавиждаше понякога. Та те бяха негова плът и кръв. Как можеш да направиш подобно нещо със обствените си деца?!
          Изведнъж съзря двете Нимфи до входа на пещерата, това беше знакът от родителите й. Небето и Земята я закриляха постоянно. Тук щеше да бъде мястото, където щеше да се роди наследникът на всичко съществуващо. Чувстваше, че ще се случи всеки момент. Прекрачи към пещерата, но болката преряза кръста й. Двете й помощнички я подхванаха и й помогнаха да стигне до укритието си. И в този момент малкото същество нададе първия си вик. Прилепите в пещерата се разлетяха с пронизителните си писъци, птиците отвън започнаха да крещят, а животните се разбягаха и заблъскаха едно друго в яростна паника от пронизителния звук. Изведнъж всичко замръзна. Сякаш Времето беше спряло. Не се чуваха никакви шумове, никакви звуци всички живи същества замряха, за да приветстват новороденото. Той също беше чул. Рея го осъзна в страха си от пустотата и тишината. Погледна момченцето пред нея. Прокара пръсти през русите му къдрици и се усмихна. Дететето, което старееше с минути, също се усмихна и помръдна устни, за да каже нещо. Но вместо глас от гърлото му излязоха безброй объркани и неразбираеми звуци, които бавно се трансформираха в една единствена дума - МаМа. Небето навън блесна, облаците се раздаличиха и Слънцето огря сините му очички. То тръгна към нея едва пристъпвайки на младите си крачета, с протегнати ръце. Но тя го спря, избута го и го предаде в ръцете на Нимфите. Сега те щяха да бъдат новите му родители, защото Той беше чул и идваше. Знаеше го толкова сигурно, колкото че Той ще бъде последното нещо, което тя ще види. Огледа се. Извика на Нимфите да й подадат пелените на момчето, което беше вече толкова наедряло, че те трудно го удържаха. Времето изведнъж забърза своя ход. Нимфите покриха детето с невидимите си плащове и го скриха в една от нишите на пещерата. Рея откъсна един от по-малките сталактити и го уви в пелените. Всичко се случи за секунди.
          Изведнъж той се появи на входа на пещерата и Времето спря. Защото той беше Господарят на Времето. Всепоглъщащ и Вечен. Дори облаците се разбягаха, а Слънцето се спря, за да наблюдава. Кронос се подпря на стената на пещерата, погледна голото тяло на жена си на студения под. Тя изхлипа и прегърна силно завития камък.
          - Е, сестро, дай ми го! - гласът му беше студен и спокоен. Той знаеше че отново е победил. А и Рея знаеше че е загубила и за това се вкопчи в последната си надежда.
          - Не, него няма да ми го отнемеш!!! - и още по-силно стисна повитата скала.
          Кронос се усмихна и бавно започна да се приближава към нея. Рея заплака по-силно и притисна камъка с отчаяние, но вътре, някъде дълбоко в себе си, също се усмихваше. Кронос отскубна камъка и го погълна на секундата. Скалата се изгуби във Вечността, същото място, където бяха запокитени и братята и сестрите на младия Бог.
          Момчето беше притихнало в скривалището си. Нимфите вече не трябваше да го удържат. Младият мъж беше замръзнал на мястото си. Първоначално от страх, а после от непосилен гняв към баща си. Виждаше го за първи път, но вече го ненавиждаше. Веждите му се сключиха. С всеки замах на Владетеля на Вселената челото на сина му се набраздяваше все повече и повече. Отвън Небето също се затъмни, тежки черни облаци закриха гледката на Слънцето. Момчето стоеше и безсилно наблюдаваше убийството на майка си. Когато баща му се измори да я удря и блъска в стените на пещерата, бавно и уморено се запъти към изхода.
          След като Кронос си тръгна, момчето успя да си поеме дъх и въздъхна тежко. Отвън задуха студен вятър. Очите му се наводниха и докато стигна до тялото на майка си, вече плачеше. Навън закапа лек дъждец и вятърът се усили. Обърна я по гръб и видя, че все още диша. Усмихна се през сълзите си и някъде далече на хоризонта се появи дъга. Рея също се усмихна. Радваше се, че синът й е оживял, радваше се че неговият образ ще бъде нещо, което тя ще отнесе в Подземното Царство със себе си и издъхна. Младият Бог проплака. Дъждът навън заваля още по-силно. Риданието му се усилваше с всеки нов вопъл. Чуха се гръмотевици и момчето премести сбръчкания си поглед навън през входа на пещерата и отвъд, чак до хоризонта. Видя светкавиците. Усмихна се злорадо. Мълниите също го приветстваха. Трансформацията му вече беше изключително напреднала и той приемаше облика на възрастен мъж. Пое майка си на ръце и излезе от пещерата. Бурята се разрази с цялата си мощ. Богът вървеше сред гората. Вятърът не смееше да го закачи, дъждът не смееше да го намокри, а мълниите вървяха по дирите му като верни ловни кучета. Двете Нимфи го проследиха с поглед докъдето можеха.