Теодора беше в отчаяние, тя беше като луда от скръб за страшната съдба на Рад Лупу, който отиваше с такава твърдост към смъртта – за нея. И тя, господарката му, българската царица, беше безсилна да му помогне.
        Тя плачеше в горницата си, гледаше от прозореца събрания народ под Трапезица, удряше се по главата.
        – Не, не бива да умре! – извика тя. – Аз сама ще се призная. Той е невинен.
        Тя извика чрез една слугиня протокелиота Драгана.
        – Протокелиоте, кажи на царя, че моля да ме приеме веднага – каза тя.
        – Отивам, твое величество.
        Теодора пак остана сама. По лицето й се четеше болезнена решителност. Непривичен, трескав огън светеше в очите й.
        След малко вместо Драгана влезе Александър.
        – Аз ти дойдох на крака. Какво има да ми кажеш? – каза той сухо.
        Тя падна на колене.
        – Помилвай го, помилвай го, Александре – плачеше тя.
        – Аз мислех, че ще ми говориш за себе си – каза Александър нетърпеливо.
        – Помилвай бедния момък! Аз съм готова сега да изпълня волята ти, аз отивам в манастирската килия; но Рад Лупу нека остане жив.
        – Ти ще идеш в манастира, защото аз това искам – каза Александър натъртено, – а Рад Лупу ще иде на смърт, защото законът иска това.
        – Но той е невинен.
        – Той е злодеец!
        – Александре, ти ще погубиш невинен служит твой!
        – Невинен? А кой е виновния в опита за грабването на Сара, в убийството на войниците и на зетя й.
        – Аз – каза Теодора, като стана.
        – Ти?
        – Всичко той направи по моя заповед, по моя молба. Аз му дадох и парите, за да наеме хората. Погуби ме, но прости го. Видиш, той е невинен. Обещай ми, обещай ми, Александре! – И тя поиска да му целуне ръцете.
        Александър се отдръпна навъсен.
        – Ти лъжеш! Ти набеждаш себе си само да го спасиш.
        – Не, аз го накарах, аз му и подарих за награда една моя огърлица... Виж, аз я нямам на врата си.
        – А, вярно?
        Той я гледа няколко време злобно.
        – Подир това ти нито една минута не можеш останеш в палата ми!
        Той отвори вратата и повика протокелиота Драгана.
        – Кажи веднага да докарат колесницата. Нейно величество ще иде на „Света Богородица“. Ти ще я придружиш заедно с кастрофилака.
        Драган излезе.
        – Отивам, отивам! Но обещай ми помилването на Лупу!
        Александър мислеше.
        – Добре. Когато ми обадят, че си в манастира, Рад Лупу ще бъде помилван.
        – Дай ми твоята царска дума.
        – Давам я.
        – Благодаря, великодушни царю!
        И Теодора му грабна десницата и я целуна.
        Царят излезе. На двора го чакаше черния му жребец, телохранители и оръженосци, които щяха да го придружават из града. Той влезе в стаята си. Там го чакаше Евстратий.
        – Кастрофилаке, Теодора се призна сама.
        – Призна се? – извика радостно Евстратий. – И как мисли да постъпи твое величество с нея?
        – Тя склони веднага да тръгне за манастира. Това е доволно за мене.
        – Но тя е станала причина да се убият два човека.
        – Трима! – поправи го Александър.
        – Третият е евреин, царю...
        – Нареди да се пръсне известието из града за Теодориното грозно престъпление... Нека видят каква светица е тя...
        – Слушам.
        – Ти ще я придружиш до манастира.
        – А Рад Лупу? – попита Евстратий.
        – Ще го простя. Обещах й това.
        – Царю! Това е неблагоразумно! Такъв смел и вероломен човек е опасен на свобода. Който веднъж е изневерил царя си, ще изневери и втори път.
        Александър помисли.
        – Имаш право. Ти ще го отпратиш във Влашко.
        – За Красимира не пита ли царицата? – попита Евстратий, като се потърка по челото.
        – Нямаше нужда. Аз съм уверен, че Красимира е била учителката й и за покушението против Сара, и за съпротивлението й после. Тая жена е демон и в любовта, и в омразата. Ще наредиш и тя днес да бъде отстранена от Царевец. Няма причина да остая там... Нека иде в къщата си. Сега иди придружи Теодора до манастира.
        След няколко време Александър видя от прозореца си, че на двора издруска колесница със спуснати завеси на прозорците. Тя откарваше Теодора с двамата велможи.
        – Прекрасно! – каза той със светнало лице.
        След малко и той напусна двора на черния си жребец и се спусна по посока на крепостта.
        Скоро се спря при Лобната стена, дето стоеше Рад Лупу. Като даде знак да се отстранят присъствуващите, той приближи до Лупу и му каза:
        – Лупу, твоята безумна упоритост те докара до тая стена. Но жалостта на царицата те спасява. Царицата изповяда онова, което ти криеше, за да измоли живота ти.
        – Не, царю, тя е невинна.
        – Мълчи, аз не те питам за нея вече. Тя призна, че ти е подарила и огърлицата си.
        Лупу побледня.
        – Сега те питам, истина ли е всичкото друго, което ме уверяваше?
        – Истина.
        – Разбираш ли ме добре? Питам те, истина ли ти имаше намерение да отведеш Сара във Влашко?
        – Да.
        – И с каква цел я водеше тъй далеко?
        – Аз ти казах: да я покръстя.
        – И после?
        – Щях да се венчея с нея.
        – Защо?
        Александровият глас трепереше.
        – Защото я обичах.
        Облак мина по Александровото чело.
        – Помисли: вярно ли казваш? Аз знам, че лъжеш... Ти трябва да лъжеш! Кажи, че лъжеш.
        – Заклевам се в честния кръст господен, царю: аз имах честно намерение да се оженя за нея, защото я обичах...
        Александър позеленя. Той се обърна към джелатите и каза сухо:
        – Хвърлете го.
        Па дупна коня си и тръгна назад с телохранителите и оръженосците си.
        Една минута след това народът под Трапезица видя в ужас как полетя из въздуха едно човешко тяло и се плесна с шум в балваните, с които бе наострено подножието на страшната скала.

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи