Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

БОТЕВ

 

 

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

 

„За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем.“

 

Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.

 

И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите - тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
–  Н е   м о г а!  –

 

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето - пристига
навъсен работник
и пита:

    – Написа ли песен за Ботев? –
    За Ботев ли?
    Чакай...

„Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака.“

 

Работникът бърчи челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

 

Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди?
Не виждаш ли? – Ботев
в очите ни свети,
та Ботев е тук, при народа.
Ти падаш и Ботев ни казва:
„Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!“
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

 

– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота -
и ето ти Ботев,
и ето ти цела поема.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 


 
 

©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]