"Приказка за стълбата"

Христо Смирненски

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

 

 

         "Кой си ти?" - попита го Дяволът.
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
          Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
          Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
          "Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
          "О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
          Дяволът се усмихна:
          "Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
          "Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
          Дямолът пак се усмихна:
          "О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
          "Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
          "Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
          Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
          "Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
          Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
          "За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
          Момъкът отчаяно махна ръка:
          "Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
          Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
          Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
          "Виж голите им кървави меса!"
          "Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
          През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
          "Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
          Момъкът махна ръка:
          "Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!"
          Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
          "Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
          Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
          "Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
          "Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
          Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
         "Да бъде! Вземи ги!"
         . . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
          "Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
          "Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

 

 

 

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]