Натъпкан третокласен вагон. Всички места по скамейките са заети, в коридорите - натрупани куфари, сандъчета, вързопи, хора. В едно от откритите отделения се води оживен разговор. Тук всички пътуват за близкия панаир и са весели.
          По едно време до края на скамейката се изправя пълен, едър мъж, с калпак и гъсти мустаци, бави се минута-две, оглеждайки за място и отминава. Другите не го виждат и продължават разговора си. Две войничета в отпуск разправят за казармата. До тях, в ъгъла, една пременена селянка, млада, но жълта и състарена, е разкопчала пазва и кърми пораснало мускорево дете, със сребърна пара на шапчицата. Срещу нея седи мъжът й, също пременен, висок момък, с керемидено лице, остра като слама коса, и отвреме на време се изкикотва. По-отсам, една бабичка от града, с малки  като карфици очички, скрила ръце под черен шал и внучката й, шест-седем годишно момиченце в тиролска рокличка, седят на края на скамейката като на тръне и мълчат.
          Влакът фучи, слънцето промушва широки ленти прах през прозорците, войниците смучат ментови бонбони и викат, за да се чуят. До тях, един нисък, посивял мъж, небръснат, с дигнати на чело очила, държи на коленете си кошница, пълна с червени и сини съновници и ги предлага на компанията. На самия край на скамейката се е сгушил някакъв безцветен човек, в полуселско-полуградско облекло, цялото в кръпки, изнищено по ръбовете, като че ей сега ще се разшие и смъкне от снагата му. Той не участва в разговорите, но слуша, усмихва се, подсмърча и бърше с длан зачервения си хремав нос. До нозете му е сложена селска торбичка.
          След няколко минути едрият мъж се връща и отново застава между скамейките, оглеждайки надълго и без стеснение всички, едни по един. Грамадната му фигура закрива прозореца. Между устните му стърчи кибритена клечка, под избръснатото меснато лице грее син галузник. Ръцете му са изумително, уродливо-къси. Едната е пъхната в хоризонталния джеб на панталона, другата държи тънка, обелена пръчица, с която потупва единия си ботуш. Хората в купето го поглеждат нехайно и обръщат глави. Мъжът събира вежди, насочва погледа си към свития в края човек и съвсем неочаквано го потупва по гърба с пръчицата. Оня дига ръце нагоре, към изправената до него грамада, и на лицето му е все тая смътна, пребита усмивка.
          Другият бързо, господарски кима, посочва с пръчицата към прозореца и казва:
          - Ставай! . . .
          Човекът още не може да разбере. Някои от спътниците се извръщат.
          Мъжът отново - и по-ясно - го потупва с пръчицата и вече нетъпреливо повтаря:
          - Ставай, де! . . .
          И онзи - става. Взема торбичката, отива до преградата и се изправя, облегнат. Другият веднага сяда на мястото му, побутва момиченцето към бабичката, разкрачва се, изплюва с шум кибритената клечка. Всички наоколо гледат изненадани тая бърза сцена. Търговецът на съновници се размърдва, поизкашля се, казва сам на себе си - "хм!" - и после се обажда:
          - Ей, друже, ами сега, тоз човек, тъй да се каже, де ще седне? . . .
          Премигва няколко пъти и добавя:
          - Че то, туй място, тъй да се каже, си е негово. . .
          Новодошлият го изглежда продължително, но не го удостоява с отговор. Изважда от горния джеб на сетрето си овалян бележник и почва да смята нещо.
          Пътният книжар още веднъж махва с глава очудено - "хм!" - и се обръща към другите. Войниците си смигат, ухилени, младият селянин отсреща се кикоти високо. Само момиченцето, притиснато от големия мъж, го гледа уплашено и с омраза.
          Влакът спира на малка станция, потегля отново. Новодошлият прибира тевтерчето, поглежда селянина отсреща и го пита:
          - Ти от де беше? Не си ли от Равнец? . . .
          - Т-ц! - Не сме! Ние сме от Кладнево! . . .
          - Аха! . . . Е, как са там прасетата? Цените, де? Живо тегло? . . .
          - Че не мога ти каза . . . Ний такваз стока не видим . . .
          Мъжът презрително свива очи и се извръща. Погледът му се спира на онзи сиромах, чието място бе взел. Съсредоточен, зает с някаква своя мисъл, той го гледа, като че едва сега го вижда, и казва:
          - Май ти си от Равнец? Как са цените? . . .
          От лицето на човека мигновено изчезва плахото изражение, сменя се с любезност, с пълна готовност да му услужи и той бързо отвръща:
          - А бе, как са. . . Дигат се, дигат. Всеки ден кръстосват калаузи. . .
          И почва подробно, надълго да обяснява.
          Скоро в разговора се намесва и търговецът на съновниците и войниците и селяните, и след няколко минути беседата се подновява, сега вече оживена и обща, като че нищо не се е случило.

1940