В тоя час сладкарницата е почти празна. Червените масички и столове са наредени под широката тента и чакат. Прислужниците, облегнати на вратите, с кърпа под мишница, оглеждат улицата. Рано е още. Площадът блести, напечен. Въздухът е осезаем, като топла вода.
          До една масичка при стената седи двойка. Мъжът - плещест, възрастен, но още запазен, с леко оредели коси и значка на петлицата. Тя - млада жена, едра, в жълто-розова, златиста рокля. Косите й, изкусно коафирани, също са лъскаво-златни, нозете - стегнати в копринени чорапи, бананов цвят. Лицето е свежо, като че току що се е изкъпала, и цялата тя прилича на голям, полуобелен банан. Само очите са тъмни, и в тях личи старателно поддържан, сериозен и едва-едва меланхолично-разочарован израз.
          - Значи ти си отдавна тук? ... Че как така до сега да не се видим? - чуди се мъжът. - Е, в кой театър се подвизаваме понастоящем? Де жънем лаври и тем подобни? ...
          Тя гребва с крайчеца на лъжичката малко сладолед, държи го така, във въздуха, и поклаща тъжно глава:
          - Никакъв театър... То принадлежи на миналото. Свършено... Не ми спомняйте, моля ви се!...
          - Ха! Има си хас! Ама защо, как така? С тия дарби и прочее? ...
          - Безвъзвратно... Две години водих борба със себе си. Цели две години! ... Животът е ужасен! Ужасен! ... - сега вече тя се решава да глътне разтопения сладолед, като полуспуска клепачи.
          - Да-а... Животът... животът... потраква с цигарената кутия той. - Ама, не! Не може, джанъм! Ние - публиката, почитателите на изкуството, протестираме! ...
          - Ах, публиката... почитателите... Колко разочарования! Колко разбити илюзии!... В първите дни така ми беше черно... - Тя говори бавно, с подчертана дикция, и вместо черно - излиза - "тшерно".
          Очите й плуват някъде в пространството, но отвреме на време се спират върху събеседника с ласкаво-примирена усмивка.
          - Зная, че ме разбирате. Нали? Вие сте фин човек... И по-добре - да поставим точка... Раната още не заздравяла...
          - Тя оправя, без да гледа, друхата на рамото си, като че раната е някъде там. Неговият поглед е залепен в голямото триъгълно деколте, дето се вижда вадичката между двете гърди.
          - Ще ми предложите ли една цигара? - пак прозвучава отчетливо: "тсигара". - Свършила съм моите...
          - Моля, моля, моля!...
          Тя запушва, пуска едно колелце дим. Неочаквано, махва с ръка и извиква:
          - Ах! Пепа! Ало, Пепа! ... Извинете - обръща се към мъжът. - Една приятелка...
          До масата се изправя изгорено от слънцето момиче, стройно, тъничко, с лице на мишле. То е рошаво и босо в модни сандали и пъстра, прилепнала рокля, под която, сякаш няма нищо друго. В ръка държи миниатюрно куфарче.
          - Пепа! И не поглеждаш даже! ... Запознаяте се, - мой добър приятел, госпожицата е балерина в "Мелодрамата". Откъде така, Пепи? ...
          Пепа прави гримаса.
          - От къпалнята. Цял ден се пе-екох... Пак сега бързам, че огладнях...
          - Заповядаайте, седнете, ако обичате, госпожице! С какво да ви нахраним?...
          Пепа сяда, взема меланж с пирожка и пасти и яде с щастливо изражение. Сетне се навежда към приятелката си и шепне нещо, но очите й дяволито се извиват към мъжа.
          - Не, моето момиче, не мога - отговаря другата високо. - Нали знаеш колко са строги нашите? ... Не мога да закъснявам вечер...
          Слънцето е слязло вече зад паметника. Масичките постепенно се запълват. Всекидневният привечерен поток по булеварда се засилва. Пристигат компании, отстрана спират автомобили. Скоро тротоара пред заведението заприличва на жива, шумяща леха от пъстри цветя.
          Една нова бежова кола бавно применава край бордюра и се нарежда до другите. Слиза млад, скъпо и безвкусно облечен мъж, рус, пълен, с полузаспали очи. Промъква се между масичките, търсейки място.
          - Хо-о! Здравей бе, младеж! - възкликва мъжът с двете дами. - Кога прехвръкна пак? ...
          - Сервус! - подава другия пълната си мека ръка. - От два дни. - Очите му продължително оглеждан двете жени. - Вдруги ден си отивам.
          - Сядай де, сядай пир нас! Запознай се с госпожиците. Мой приятел - дунавски експортьор. Печели в провинцията, гуляе в София... Хе-хе! Нека му е зле!...
          Другият чука по масата с пръстена си, и отново, без стеснение, дълго оглежда жените - ту едната, ту другата. Бившата актриса, облегнала голи лакти на масичката, с дигнато нагоре лице, пуска две-три колелца дим и бавно навежда глава. Пепа издържа погледа на мъжа и дори се усмихва.
          - Ти трябва да познаваш госпожицата - казва онзи със значката, като сочи русата - артистка от "Идейния театър". Той е един от меценатите и тем подобни, в града - обяснява той на дамите. После се обръща към балерината: - И голям поклонник на балета, госпожице Пепи! А! Ужасен!...
          Пепа прави нова, очудено-насмешлива гримаса. Между леко боядисаните устни, езичето й - остро, ярко червено и бързо, като потайно животинче, се плъзва веднага от единия ъгъл на устата до другия и се скрива.
          Новодошлият връща прислужника без да поръчва, и казва безцеремонно:
          - Слушай, началство, какво ще дремем тука! Я да вземем момичетата, че да идем до Искъра, на прясна риба! Хайде, госпожици! Колата е ей-там!
          - Браво, младеж! Чудесна идея, нали? - обръща се другия засмян към жените. - Една минутка само, да се обадя по телефона вкъщи. Нали знаете, семейни задължения и тям подобни...
          Пепи смига тайно на другарката си, която извръща към младия мъж големите си усмихнато-разочаровани очи, и свива рачена:
          - Как, наистина, да ви откажем?! Но - с едно условие: че няма да закъсняваме, прието - нали?
          Ала мъжът е станал вече, върви между масичките и не я чува. След две-три минути, колата с четворицата изпухтява и изчезва по булеварда.

          Към 11 часа на другата сутрин, в една от ложичките вътре в същата сладкарница, русата седи сама, с чашка кафе на масичката. Тя пуши, гледа полираните си нокти и отвреме навреме разхожда очи из завдението.
          Отвън отново минава бежовата кола и спира на ъгъла. След малко притежателят й влиза в салона, търси с поглед и се опътва към жената.
          - Пепа няма ли я? - пита той и сяда.
          - Пепа ви чака до преди четвърт час и моли да я извините. Отиде на репетиция.
          - Хм!... Репетиция!... Вятър!...
          - Ах, какъв сте! ... Честна дума, проверете, ако искате. Пепа е дете още... Тя обича изкуството си повече от всичко... Нека поживее с илюзии...
          - Вятър - репетиция!... повтаря мъжът. - Уж тук щяхме да се срещаме... - и добавя, като че на себе си: - Хм! Малко, ама темпераментно!...
          - Ах, колко теглим ние, жените, от тоз темперамент!... В театъра, режисьорът все това ми повтаряше: "По-умерено, сдържайте се, вие просто изгаряте с тоз темперамент!..."
          Неговото коляно се е допряло до нейното, но тя е твърде увлечена в спомените си и не го отмества.
          Мъжът я поглежда с мътна усмивка в очите:
          - Хм!...
          И изведнъж минава на ти:
          - Ти сега в кой театър си?
          Тя бавно клати глава, с полуспуснати клепачи и отвръща, горчива усмихната:
          - Никакъв театър... То принадлежи на миналото. Свършено... Ако искате да не ми разваляте настроението - не ми спомняйте!... Да!... Две години се борих със себе си...
          И така нататък, и така нататък... Почва, както вчера.

1940