ГОЛЯМАТА ВОДА

На Андрей Германов

В мъртвилото, в гора от бъз и лопуш
изтлява август с утолен копнеж…
И няма праг, пред който да се спреш,
и вратня -
на която да похлопаш.

Порутен зид, отдавна непотребен
пирон за люлка,
палешник - в ръжда…
Навярно утре с мътния си гребен
ще връхлети голямата вода!

Сгъстява се в огнищата трева
и божи дъх пилее суха слама…
И ние с тебе.
Ние с тебе двама.
Единствените живи същества.

В душата ми - замислена и бедна,
сега трепти неясен славослов…
Ела да се обичаме.
С последна,
горчива, непредвидена любов.

Ела - в звънтеж на счупени стъкла,
по стъпала -
без край и без начало.
С високо като жертвен пламък тяло,
в пелина син и сребърен ела.

Под сенки на разкъртени стобори,
в поруха, над запуснати гнезда -
обичай ме! - преди да се затвори
завинаги
голямата вода.

Обзет от прилив на безумна кръв,
полагам върху твойта гръд овална
уста,
с които бих могъл да пална
и камъка. Обичай ме такъв.

Смалявам се с годините -
далече,
опрял очи в надоблачна звезда…
Къде отива любовта, човече?
Остана под голямата вода.