да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба;
и да не дебнат черни стражи
над твоя малодушен сън -
ни звук, ни звън да ти припомня,
че Вий и Те са - вещ и вън;
и гол от свойта лишна гордост,
без час, без образ и, без вест -
да те лелей една велика,
последна, проста радост: Днес. . .
Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
- А, истината и лъжата
са кръг - и в него кръг си ти!
О, и узрей в светата пазва
на тоя тих, насъщен грях -
и принеси му в жертва всичко
ти:
своя гняв и скръб, и страх!
О всуе лстят вечерни жени с продажна нежност. .
.
- като кошмар страхотен сред тишина гробовна.
Реалността - нелепа, свирепа и върховна -
изправя се над тебе в злокобна безметежност.
Реалността нелепа, свирепа и върховна
изрича твоята присъда с горда нежност:
снеми отхсвойто рамо порфирата тъжовна
и отстъпи към тиха монашеска безгрешност!
О ДЪЖД, О ДЪЖД ОБИЛЕН И ПЕЧАЛЕН
- по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска - ти танцуваш безсмисления танец
на скръбта.
О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал.
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!
И ти летиш - лъчи и смях, - и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен на града.
Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.
Б а л а д а
МЪРТВЕШКИ ЗЕЛЕНА, СЛОМЕНА ЛЕЖИ
луната над белия праг.
Записан е твоят мъчителен призрачен знак -
и в лунния лед над прага той лежи:
смел образ, огледан през злоба и мрак.
- Луната студена лежи.
Есенните гробище зеят -
о слепи прозорци и мъртви врати:
есенните гробища зеят -
удавници древни и бледни деди,
обкичени с огън и смърт, и звезди.
- Есенните гробища зеят.
В миг ножът света обкръжи -
и блесна нечакан в далечни очи.
В миг писък на нож тъмний сън обкръжи -
среднощният вятър го с писък отниса:
и кървава длан под безцветни лъчи
зловещо над белия зид се изписа.
- Луната студена лежи.
Голова моя - темный фонарь с перебитыми
стеклами.
Саша Черный
ГЛАВАТА МИ -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака -
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак. .
.
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
- замръзнала, каменна, вечна и зла -
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просек Едип -
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.