Змей
Мене ме, майко,
змей люби...
Остави ме!
- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
- змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици -
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.
Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки -
грабни ме оттук ти,
отлети,
отнеси ме
- далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
- о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
Там!
О знам:
Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане -
ах. . . стой! -
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам -
и ще чезна - аз гола -
в скверната сладост на твойто притискане
- не, не, не! -
Аз падам надолу
- с мене ти -
летим
през огън и дим, и звезди,
зелени въртипи змии,
настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
трясък и прах,
кисък и звън;
не, не, не! -
Ах!
- Пробуда:
камбаненият звън.
В зората на местност безлюдна
оплаквам връх своите меки
колене
чудовищния труп на моя сън.
СТОН
Черней, горо, черней, сестро, двама
да чернеем. . .
Печални пътеки пред мене разтваря
дълбоко зад черните клони догаря
Светът ме възвежда през страшни места,
аз тръпна димяща в безлюдни блата
- о гора моя черна сестра!
твоите черни листа
плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят
моята жалба и вопъл, и зов:
Ах - де е той!
(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)
Ден и нощ
без покой
аз го диря навред
и отивам напред
през света,
с раздрани нозе и без мощ
- душата дълбоко в нощта -
ден и нощ
без покой,
години безчет!
и безброй:
Де е той?
(И надава студен, съкрушителен вой
зимният вятър
- Вкаменено ридание -
и в мрака на скръб без страдание
изчезва далечна земята.)
- О гора моя черна сестра! -
Слънцето в пещери слепи убива го:
в страшни нощи без лъч и звезда
той възкръсва и гази в кръвта
на кръстопътища сплетени в ниски поля.
Моята болка настига го
- призрак без плът.
Червен от убийство и черен от мъртва мъгла
той влиза в съня ми
(иконите спят)
- страшен и чужд - преди да се съмне
и хвърля пред мойте нозе
кървави ризи и черни глави
Вече нямам очи - вече нямам лице
- о гора моя черна сестра!
и пътя пред мене се вий
и горчиво витло под мъртвешка зора.
КРЪСТ
Откога си се, моме, покалугерила.
. .
Като утеха лишна само
- сред трезвена планинска шир -
обсажда черен манастир
днес хубостта ти с кръст и камък. . .
("Безимен камък в мъртва шир.")
Оплакват вечерни камбани
на твойта младост мъртвий сън;
кого зове - зов: жаден звън -
във твойта гръд от страст наляна. . .
("Последен без пробуда сън.")
Но ти под расото си гола
- и вътре в тебе зноен пръст
те тласка към любов - накръст
вселената с копнеж пробола. . .
("Над мене шепа черна пръст.")
ГРОБ
. . . там грубо ке си направам,
името ке си напишам
и мойте тежки тегоби!
Залязвам аз в зеления твой поглед -
така без страст и злобно избледнял,
усмивката ти е за мене строг лед
и всяка ласка - тягостен метал;
вода от пепел пия в глътки топли -
без вопли, без покруса, без печал:
о, час за горко бягство ме заклина
далеч към камък, лишей и пустиня.
Там моя гроб ме чака в мрак потаен
- ни плачуща върба, ни кипарис -
и в плочата надгробна ще вдълбая
сам свойто име: горка летопис
на любовта ми. . .
Мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец - сетня четвъртина -
сред камък, лишей, кости и пустиня.
МАРШ
Другари, вдигнете челата
високо и гордо напред.
Туптят във гърди ни сърцата -
гърди от желязо и мед.
Напред, напред.
нашата кръв -
жар и звезди!
Напред и в борбата
всякога пръв -
всякога пръв и безстрашен бъди!
В нас блика стремителна радост,
в гърди ни светкавичен плам!
Целта ни е сила и младост
и първи ще стигнем ний там!
Напред, напред
нашата кръв -
жар и звезди!
Напред и в борбата
всякога пръв -
всякога пръв и безстрашен бъди!
Гео Милев
| ЛитКлуб