Пак тъй жадувана нощта се върна
и с майчин шепот и милувки свежи
съзва на отдих морните войници
и жалбите им с кротък здрач замрежи.

Заглъхна Удово, където много
стоманни сили през деня кънтеха,
снегът на север почерня безмълвно
и сънищата звезден път поеха.

И в схлупената, обгорена хижа -
чер знак на лихата стихия бранна -
ний двама с него пак укрихме свойта
умора, в слубжа на дълга набрана.

Но край огнището у нас отново
припламна жаждата неутолима -
да си възвърнем с виното и мрака
това, що властно ни делят отнима.

И загрубелите ръце не спряха
да пълнят чашите - налей! наздраве! -
додето яснолик възторг в сърца ни
последен тъмен вопъл не сподави.

Поде се сплетен разговор, когато
отекват скъпи тайни гласовете
и в всеки девствен въздъх на душата
сълза от светла скръб проляна свети.

Той спомни нявгашна любов в Женева,
аз - своя бурен и отвъргнат полет,
а после писахме ... "мисли за мене"
... "не спомняй нашата далечна пролет!"

Когато той задряма, аз възлязох
на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки

за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун. . .

с. Д., февруари 1916 г.
 
 
 

Стихотворението е написано на фронта през февруари 1916 г. в с. Давидово край р. Вардар. При едно отиване в София през пролетта на 1916 г. Дебелянов го предава на Димитър Подвързачов и то излиза в сп. "Отечество", кн. 16-17 от 8.IV.1916 г.

въздъх - въздишка

Димчо Дебелянов | Литературен клуб