Поезията не е отражение на действителността, по-скоро е нейно допълнение или освобождение от нея, но във всеки случай истина е, че тя е свързана и трябва да бъде свързана с действителността. Българската поезия след Пенчо Славейков през "символистическия си период" беше откъсната не само от българската действителност, но изобщо от действителността.
Обект на поета беше абсолютното - онова, що не е ограничено ни във време, ни в пространство. Тленното и нетрайното се отричаха. И ако се приемаха, приемаха толкова, доколкото чрез тях може да се загатне за нетленното и вечното. Всъщност пак се отричаха: "даденото" биваше изпразнено от своето собствено земно съдържание, за да стане само форма - "чиста форма" - символ. Пълно пренебрежение към действителността в смисъл не на отрицание - защото всяка поезия в края на краищата отрича действителността, - но в смисъл на отказ от нея: ето същността на всеки символизъм.
С риск може би съвсем да се отклоня, ще разкажа един свой разговор преди две години с един от големите ни поети - "символисти". Исках мнението му за едно стихотворение. "Добро е, каза, само че да изхвърлиш думата "трамвай". Да се изхвърли не позволяваше самото стихотворение, неговата тема; пък и аз не разбирах защо да се изхвърли. Попитах го. "Ето защо - ми обясни той, - "трамвай" е много катадневна дума. И освен това, знаеш ли, може след 50 -100 години да изчезне съвсем трамваят и тогава стихотворението ще изгуби смисъл." (Това са почти буквално думите му - аз ги помня добре.) Отговорих му, че не мисля още да напечатам стихотворението, камо ли да се грижа за неговото съществуване след сто години. И после: "Защо тогава се употребява в поезията думата "колесница"? Колесници вече има само в музеите, а трамваи има и ще има най-малко още 50 години. И от вашите разсъждения, казах, излиза, че поне за сега, докато съществува трамвай, има по-голям смисъл да се сложи в стих "трамвай", отколкото "колесница". "Бъркаш. "Колесница" е поетична дума, а "трамвай" - не", беше му отговорът.
Ясно е: символизмът се отказваше от действителността. Него не тревожеха толкоз "некрасивите" и "непоетични" думи, колкото това, че не трябва да се пее и говори за действителността. "Колесница" се смяташе за по-хубаво от "трамвай", защото "трамвай" е нещо дадено, което всеки вижда и познава - дума, която всеки свързва с нещо живо, конкретно, сегашно, а "колесница" е само дума, форма, лишена от съдържание, нещо станало вече нереално. За символизма действителност и поезия бяха две противоположни и взаимно отричащи се области и всяко съприкоснование помежду им беше грях. Именно грях; може да се каже, че символизмът се явяваше един вид аскетизъм в поезията. Той се пазеше от всичко реално като от скверно. Оттук възникна култът към "чистата поезия": поезията да не бъде примесена ни най-малко с "проза", сиреч действителност. Това изискване противоречеше на класическата поезия, която е цяла земна. Достатъчно е да си спомним Пушкина:Я снова жизни полнь: таков мой организмь
(Извольте мне простите ненужный прозаизм).Тия стихове за един истински символист не са никаква поезия. Поетът не трябва да възпява "организми" (естественикът говори за тях), а - "вечната красота" и "абсолютното".
Обаче при такова схващане на поезията символизмът неизбежно трябваше да изгуби всяко съдържание и ще не ще трябваше да стане "формална поезия". Защото абсолютното само по себе си няма никакво съдържание. То е нищото, то е отрицание на всичко земно, сиреч на всичко онова, което като човеци знаем. Поезията е растение: тя иска почва, макар и гниеща (и колкото по-гниеща, толкова по-добре), но непременно почва. Изтръгната от нея, тя изсъхва. Въздухът не е достатъчно хранителен за нея, а какво остава за абсолютното, отдето и въздухът е изтеглен пневматически и дето няма абсолютно нищо. "Формална поезия": от пластическа, каквато беше класическата, поезията стана музикална (De la musique toute chose - фр., музика преди всичко). Но в абсолютното липсва и човешкото: който види абсолютното, умира. И цялата символистическа поезия е свръхчовешка - нечовешка - жреческа, която принася в жертва човека. Поетите станаха жреци. И символизмът се огради от множеството и се превърна в "Изкуство за малцина". Защото за абсолютното не може да се приказва всекиму и не всеки се интересува от абсолютното; нужни са посветени.
"Формализъм" и "поезия за малцина" - ето докъде можеше да доведе и доведе поезията символистическото й схващане. Поезията от жива и дейна, каквато трябва да бъде, стана мъртва и ненужна.
Символизмът е мъртва поезия.
От нашите символисти едничък Димчо Дебелянов смогна напълно да го преодолее. Авторът на "Тихи вопли" не е "представител на символизма в България", а начало на един завой в българската поезия - начало на една нова лирика, която изхожда от действителността.
1927 г.