За оплакване е положението на нашите братия в Македония; тие теглят там и от турци, и от гърци, и от цигани, и от чифути. Наистина, сяко притеснение от страната на нашите тирани е за наша полза, за наше свестяване; но когато си гонен и притиснат отвред, когато си затъпкан в калта, когато сички, които те окружават, са насъскани отгоре ти като кучета и гледат на сяка стъпка да те спънат и да те предадат, върви тогава и работи и за турчинът, и за себе си, и за народът си. Чудно е, наистина, че нашите братия македонция не са дошли още до апатическо отчаяние при такъв мизерен живот, а се пак работят явно и тайно за своето освобождение изпод турското иго. Това показва, че в нашият робски народ има неизчерпаем източник живи сили, които го поддържат в неговото до немай-къде лошо положение и които най-после ще да му дадат возможност да възвърне изново своята изгубена свобода. Това познават турците и затова техните патриоти, какъвто е софийският паша, българоубиецът Маасар, отровителят на владиката Дионисия, джелатинът на В. Левски, с особено едно диво и бясно остервение гонят и мъчат народът ни на сяка крачка, без да помислят, че с това тие сами си копаят гробът. Молим читателите си да обърнат своето внимание на плачевните известия, които прочитаме в една дописка от Кюстендил до „Източно време“, и ако ня сякой от тях, който, като прочете тие жалостни и унизителни за народът ни известия, се не напълни сърцето му със силен и праведен гняв и не поиска да мсти на убийците на народът ни - той не е човек, той няма честно и благородно сърце. Послушайте, господа, думите на дописникът, пък ако ви дава сърце, порадвайте се на резултатите на мирният прогрес в Турция.
       „Тука правителството хвана да гледа на българите, говори дописникът, като на виновници на сичките злочестини и безредици, които тука стават или се случват. Из градът но по разни улици були и турчета бият евреите. Кой е виноват? - Без съмнение българите. У народът пари няма, гладен мре, от което е спрял алъш-веришът. Кой е крив? - Българският владика, казват евреите, и каймакаминът телеграфисва на пашата. И пашата, разбира се, праща, за да изпитат работата, комисии, съставени от разни развратници и пиеници, които само знаят да блудстват и да пият, а да гледат дивия - да те пази бог! Който даде по-много рушвет, той е и прав. Такава била комисията, пратена да разгледа работата и да издири убийците на детето, за което, ако помнят читателите, ние бяхме споменали в един от предидущите броеве на „Знаме“, че е убито от чифутските фанатици, за да му земат кръвта за своят варварски обред. „Бимбашията¹, член от комисията от София, се е хвалил, че доколкото стоял в Кюстендил, вода не бил пил. Вино му се носеше от две места: сутрин с бенликът от едното, вечер със стомната от другото.“ По-нататък говори дописникът: „Едно момче, като минувало през цифутската чаршия, натоварено със сено, биде мушнато от едно турче.“ Кой е виноват? Пак българите ли?
       Четирима българи от комисията, като видели, че с пристрастие се дири убиецът на детето, направили някои бележки на комисията. Но за това намерили си белята в торбата. Те били повикани от управителя Маасар паша в София, дето той зел да ги съди за един отдавна вече заборавен вопрос, защо народът не давал на гъркоманите да се ровят в черковата „Св. Мина“. Пашата зле псувал четиримата комисари, като казвал, че те са, дето бунтуват народът, и не ги пуснал да си идат в Кюстендил, дорде не земал от ръцете им писмено обезателство, че ще предават лошите хора на правителството, ако такива има в Кюстендил. (Виждате ли ум и чудо! Виждате ли правосъдие? Ех, ти, ръка, ръка юнашка, кога ще се размахнеш надясно и наляво?... Но иде той, от синца ни многоочакваният час на кървавата сватба! р.)
       Докато ние тука очакваме с нетърпение кога ще се върнат комисарите от София, гледаме един ден и дядо владика да се стяга за път. Някои казваха, че пашата бил писал на владиката и го бил мъмрал, дето е бил заповядал на радомирските свещеници да възпират народът да не търгува с евреите, и го бил подканял да иде да смири бунтът в Радомир. И така, старият ни дядо владика със старите си кости ходи и си дойде от Радомир. (Ох, бедният, кога ли и него ще да убие или отрови софийският втори Мидхад паша! р.) Ето каква е била радомирската размирица.
       Някой си радомирски евреин, който ходел със сергията си по селата да продава, отишел в едно село, дето му били излезли две мющерийки, снаха и свекърва, за да си купят телове и мъниста. В това време се връщал от нива мъжът - свекър, уморен, измъчен и с мотика на рамо. Жените зели да му искат пари за мъниста. Свекърът се разсърдил и казал: „Аз пари нямам данъкът да платя и хляб да ви купя, а вие ме задявате за нищо и никакво.“ Жената, защото упорствувала в исканието си, яла лобут от мъжът си. Разсърденият евреин, че не можал да продаде, отива в София и с още няколко други евреи подава жалба на Маасар паша, че кюстендилският владика бил заповядал на свещениците да гонят евреите из селата си. Пашата, без да земне във внимание незавидното положение на народът от тежките данъци, от голямата оскудност на храна, от нечутата сиромашия, които са спрели търговията, и без да изпита малко по-хладнокръвно работата, т. е. кой е именно свещеникът, който е изгонил евреинът, писал на владиката едно строго писмо, а на радомирският каймакамин пратил заповед да въдвори потребната тишина. Каймакаминът, преди да стигне дядо владика, затваря около 20 свещеници от селата и в денят на Вознесение и св. Константин черковите на много села стояха затворени. (В Турско има Танзимат и свобода на совестта! р.) Ще се каже Маасар паша и в тоя случай предпочете един евреин от старият архиерей и митрополит иот 20 свещеници.
       За удовлетворение на толкова злини, които станаха в градът в разстояния на една година, старият каймакамин се замести с нов каймакамин, който, като доде в градът, изпрати едного от българските ази² на мезлиша³ в каазата Краище, на която от няколко села около 40 фамилии забягнаха в Сърбия, за да издири и изпита причината на това ново злощастие. Главната причина на това е самото правителство, казали останалите селяни, и ние, казали мнозина, ще бягаме, защото не сме си на нищо стопани, ни на честта си, ни на стоката си, ни на животът си. Безчестният ни сякъде и сякога. Никога не сме ексик от незвани гости и тежко и горко, ако няма с що да ги гостим, или нямаме това, що искат да им дадем. Да не сеем - зле, защото не ще има с какво да живееме и да си платим данъкът; де сееме - още по-зле, защото няма изкупуване от илтизамджиите. Ако се поплачем нейде, то ще ни стане скъпо и прескъпо: няма само конакът с хиляди укори и блъскания да се отървем; защото сме принудени секиму и сякъде да се кланяме. Никога не са ни изпущали с надежда, че ще се послуша молбата ни, а почесто са ни изгонвали с думите гяур и кяфир⁴. На̀, казали селяните от Горна Лисина, белиме корите на сухите плодовити дървта пи ги тълчим, варим, сушим и ядем.
       Селяните от Грусец изповядали как нихен един съсед близо до една седмица живял с децата си от трева.“

[в. „Знаме“, г. I, брой 22 от 13 юли 1875 г.]

---

¹ Турски офицер.
² Членове.
³ Съвет.
⁴ Неверник.

върни се | съдържание | продължи