По-горе стана реч за отсъствието на мерафори и алегории в хайку. Но ако трябва да бъдем съвсем точни, трябва да признаем, че повечето класически хайку съдържат множество своеобразни "намеци" за определени местности, събития, хора, а също така и за произведения на предшественици. В такива хайку има не само фиксиране "тук и сега", а се появява и "мостчето" към други времена и страни. Това също е съпоставяне, но в историческа перспектива: поставят се редом мигът и вечността, както охлюва и Фуджи.
         Друг е въпросът, че за разлика от западната поезия, подобни намеци в хайку се правят съвсем изтънчено. Читателят отново получава "несдъвкан" образ и сам си го достроява в съзнанието. Същата функция имат описаните по-горе сезонни думи-киго: споменаването на "играчки за елха" или "бели нощи" веднага предизвиква усещането за съвсем конкретен сезон, макар и той да не се назовава пряко.
         По-сложни са препратките към Вечното. В съвременните западни тристишия доста по-рядко се срещат географски наименования, намеци за исторически събития, известни произведения на културата или народни обичаи, за разлика от японската класика, където всяко наименование, име или фразеологизъм носят след себе си цял "шлейф" от асоциации:

Мълния -
Стена от вълни край островите
Акицушима

    Бусон

         Както казва Харуо Сиране в статията "Отвъд пределите на мига в хайку", в това тристишие на Бусон има много повече игра на въображението и думите, отколкото личен опит. Без допълнително тълкуване стихотворението изобщо не би могло да бъде разбрано. Тук има и "мълния" като сезонна дума за периода на събирането на ориз, и древното японско наименование "Акицушима", означаващо "остров, на който расте ориз". И накрая, самата картина с острови във вълните, заснета сякаш от птичи полет - вероятно също може да се асоциира с оризово поле, залято от вода.
         Създаването на такава концентрирана образност изглежда е най-сложният похват за съвременните поети, живеещи в свят на размити и сбъркани мултикултурни ценности. Но точно такива тристишия "с препратки към Вечното" са най-близки до това, което се нарича хайку в класическия смисъл на думата:

Зима
застина на стъклото
"Голямата вълна" на Хокусай

    Алексей Андреев

Санкт-Петербург.
А в моя Ленинград
нямаше толкова врани…

    Михаил Сапего

Не бях забелязала
колко бяла е стаята, преди
тази червена ябълка…

    Анита Вирджи

следваща глава