|
През средновековието един от най-популярните литературни жанрове в Япония е танка ("кратка песен"). Като правило това е петстишие от две строфи с определен брой срички: 5-7-5 срички в първата строфа и 7-7 в двата реда на втората строфа. Що се отнася до съдържанието, в танка често се използва следната схема: едната строфа представлява определен природен образ, а другата описва "резониращото" с този образ чувство на човека:
В глухите далечни планини
дреме дългоопашат фазан -
дълга е опашката му.
В тази дълга-дълга нощ
Нима сам ще спя?
(Какиномото-но Хотомаро,
кр.VII - нач. VIII в.)
Изкуството на танка достига особен разцвет в епохата на Хейан (794-1192 г.) Изключително популярни сред знатните люде са диалозите в танка, а също така поетичните игри, в които единият от играещите произнася част от танка, а другият трябва да си спомни или сам да измисли втората половина. Например, единият започва така:
Ех, цъфти калината
край ручея в полето!…
А другият подхваща:
Млад левент
залюбих аз!!!
Шегувам се, разбира се. Но всъщност всичко ставало точно така, с едно уточнение - на японски език. Ако опитният изследовател се порови в японските антологии, със сигурност ще се натъкне на древни танки и за калината край ручея, и за заледения клен, и за елховата обеца… Но това е друга тема.
Да се върнем към танка. Добър пример за споменатата игра може да се намери в "Записки край възглавето" на Сей-Сенагон. (бел.прев. Средновековната японска придворна дама Сей Сенагон (в друга транскрипция: Сен Сенагон) всяка вечер пишела дневник. Събитията и размислите през деня се оформяли като списъци на явления и обекти. Денем тя наблюдавала придворните нрави на принцеса Садако, а вечер с радост изписвала по получената като подарък хубава хартия списъци с най-различна дължина и съдържание. Впрочем, понякога тези списъци се редували с откъси лирическа проза.)
По-сетне поетичната игра се усложнява. Играчите продължават да дописват стихотворението, като на всяка крачка използват последното звено на последната танка като начало за нова: един пише тристишие (3), друг добавя два стиха (2) - получава се танка 3-2; следващият добавя още едно тристишие (3) - нова танка 2-3, и така нататък; получава се верижка 3-2-3-2-… На всяка крачка се осъществява "придвижване на гледната точка" - сякаш някой фотографира като леко се завърта след всеки кадър:
Тук като на чудо гледат
сребърната монета -
глуха кръчма в планините.
Басе (Башо - според друга транскрипция, бел. прев.)
Ето че съвсем неуместно -
Момъкът е с дълъг кинжал!
Керай
Изведнъж ще изскочи от тъмата
изплашена жаба
от тревистия гъсталак.
Бонте
Събираща треви жена
Изпусна от ръцете си фенер.
Басе/Башо
Този вид игра, напомнящ буриме (бел. прев - на френски bouts rime's - римувани в края, стихове по зададена рима), се казва "хайкай-но-ренга" (нещо като "игра във верига"). Впоследствие за ренга се измисят специални, понякога доста сложни правила на "свързване".
В играта много важен е изборът на "началната строфа" (тристишие-хокку), която в голяма степен определя темата и настроението на ренга. Организират се конкурси за най-добро хокку и постепенно писането на тези "отделни тристишия" се превръща в самостоятелен жанр - хайку. Появата на хайку като жанр се свързва с името на Мацуо Басе /в друга транскрипция - Башо/ (1644-1694 г.).
Между впрочем в руската литература, поради това че читателите познават само класическите тристишия, трайно навлиза терминът "хокку", чиято употреба не е съвсем правилна, когато се отнася до съвременните "отделни тристишия". Освен чисто формалната разлика, установена през XIX век с въвеждането на термина "хайку" съществуват и други по-дълбоки вътрешни различия между хокку и хайку. Например, класическите хокку съдържат нещо като приветствие: съставянето на веригата-ренга обикновено ставало в някое свещено място или в дома на уважаван човек и "началната строфа" отразява този факт, намеквайки за историята на мястото и гостоприемството на стопанина. За отделните тристишия-хайку нямало такива изисквания.
следваща глава
|