Заглавието - интригуващо, напечатано с големи черни букви, в подходящия вестник, разбира се. Обаче нещо му липсва -  не е сензация. И как ще е сензация като това в България е обществена тайна (както тук наричат общоизвестните факти).
До този извод, превърнал се в жизнена философия на доста не особено работливи хора, може да се стигне по доста по-кратки и по-лесни пътища от научните изследвания, които ни пробутват.
Предлагам да започнем от фразата на един шоп. Шопът, както знаете, е едно същество, наложило себе си и собствената си значимост дори над самото себе си - "и сам да съм у трамвайо, па ще се бутам". Размислите на шопа за работата изграждат една стройна почти философска система. Но струва ми се едно от най-важните неща, които е казал, е, че "работата не заек да избега". Това толкова мащабно откритие, че работата съществува някъде наоколо в пространството, макар и да не е персонифицирана, наистина може да бъде направено само в глава, расла в тези географски ширини. И някакси като естествено продължение идва това, което Георги Димитров е казал или по-точно е искал да каже - "Не оставяй днешната работа за утре, когато можеш да я свършиш и вдругиден. Така към връзката човек - работа, разляла се в пространството, се прибавя един нов аспект - времето. Времето, което се редуцира през самата работа в едно антитемпорално понятие като работно време. Което пък от своя страна изкристализира в един случай, запазен за нас от народното ни творчество под формата на виц. В него се казва, че българинът като тръгва на работа плясва жена сипо задника, а когато се връща, той още се клати. Това не се дължи на някакви трудни за прикриване сексуални желания (този жест може да се тълкува и като обещание), нито пък на широко известната надареност на българката във всички посоки, а се дължи на продължителността на работното време. Изобщо върху понятието "работно време" е работено доста и днес то е почти напълно изяснено: работно време - от време на време, почивен ден - всеки ден.
Друг аспект, който е необходим за конкретизацията на разглеждания проблем, е персонификацията му. Тя най-лесно се открива в студента като социален субект. Основната причина  да се бъхти над учебници и колежки толкова време, се съдържа във фразата: "Учи, мама, за да не работиш.". Не е никак трудно тази фраза да се свърже с твърдението, че студентите са бъдещето на нацията. Тогава дори и с невъоражено око се вижда, че в бъдещето няма никаква работа.
Възниква въпросът какво е станало със самата работа? Отговорът му е съвсем кратко и ясно формулиран, не от някой друг, а от самия шоп: "Кога ми се приработи, седам и чекам да мине.".