Знаеш ли какъв си бил в миналия си живот, кога ти е паднала честта да живееш
и какво обществено положение си заемал? Аз знам. Аз съм била едно обикновено
момиче и, въпкреки че съм произхождала от богат и знатен род, не съм се
кичела и хвалела с титлите си.
Всеки ден се събуждах рано сутринта, когато златните лъчи на изгряващото
слънце надникваха в стаята ми. Аз бързо ставах, обличах се и тичах навън.
Не обичах да нося красивите и натруфени рокли, които уж красяха телата
на приятелките ми. Не обичах и превзетите прически, винаги предпочитах
дългата ми кестенява коса да бъде пусната и нищо да не пречи на големите
масури да падат върху раменете ми. Харесвах се такава и въпреки упреците,
отправяни към мене от страна на родителите ми по повод държанието и външния
ми вид, аз продължавах да си бъда същата. Посрещах слънцето в полето, изпращах
го на брега на езерото и прекарвах дните сред високите горски дървета и
безбройните пътеки, които само аз си знаех. Животните и птиците бяха най-добрите
ми приятели и аз не се нуждаех от никой друг. В замъка, където живеехме
често, често идваха гости, сред които се срещаха и мои връстници, но аз
никога не оставах с тях повече от десетина минути, защото отегчена, бързах
навън. Защо бях такава - не знам. Бях красива, но не го знаех, не изпитвах
нужда от осъзнаването на този факт. Усещах разликата между мен и другите
млади момичета на моята възраст, но не изпитвах желание да бъда като тях,
защото животът им ми се виждаше скучен, глупав, еднообразен, а главното
- изкуствен. Аз ги съжалявах. Бях на 17, когато за пръв път в моя чест
бе даден бал в замъка. Бяха поканени много гости, спомням си погледите,
които отправяха към мене, когато се появих на прага на огромната зала.
Може би те очакваха да видят нещо необичайно в мое лице, не знаех, а и
не исках да знам. Аз влязох в залата такава, каквато си бях - с дългата
спусната коса, с красивите тежки масури, без грим и въпреки молбите на
майка ми да облека някоя от роклите, ушити по последна мода, аз избрах
най-обикновената и най-прекрасната за мене. И може би точно тази простота
и откритост привлече вниманието на повечето млади господа, поканени в замъка.
Всеки един от тях искаше да танцува с мене, да усеща ръката ми в своята,
а на мене ми беше безразлично. Не бих могла, обаче да скрия факта, че бях
поласкана от това внимание, което ми оказваха тези галантни, но в същото
време еднотипни и разглезени млади хора. Аз знаех, че те никога не биха
могли да ме разберат, нещо повече: те никаго дори не биха се опитали да
ме разберат. Тогава получих и първата си целувка, но тя ми се стори толкова
ненужна и студена...
Беше есен, красива шарена есен. Както винаги крачех из любимата си гора
бавно и събирах сухите листа по земята. Те бяха толкова различни: червени,
жълти, оранжеви, а някои от тях бяха дори още зелени, но всъщност те всички
имаха една и съща съдба - те бяха самотни. Паднали на земята от дървото,
те бавно умираха, мълчаливо, без стон, а и с кого биха могли да споделят
мислите и чувствата си? Аз бях като тях - самотна и нещастна. Вече не ме
радваха нито златните слънчеви лъчи, нито красивите цветя в полето, нито
високите величествени дървета. Аз изпитвах същата обич към тях, но имах
нужда да споделя с някого това, което усещах, исках да разкажа на някого
всичко, което някога съм преживяла сред тези дървета и цветя. Попитах животните,
единствените ми приятели, какво да правя, но те не ми отговориха, може
би просто искаха да ме оставят сама да открия отговора. И тогава седнала
на брега на езерото, аз се загледах в огледалната вода и видях отражението
си там. "Няма ли кой да те обича? Нима в целия свят не ще се намери човек,
когото ти да обикнеш?" Но уви, отражението във водата бе безмълвно. Както
винаги изпратих слънцето и с огромен букет прекрасни есенни листа се прибрах
вкъщи, когато в далечината се зададе конник. Не му обърнах внимание, защото
често ми се случваше някой да пита за пътя към близките замъци. Конникът
бързо ме настигна и когато се изравни с мене, наистина се обърна с въпроса
как да стигне до съседния замък. Гласът му бе мек и нежен и това ме накара
да вдигна очи и да го погледна. Беше облечен в обикновени дрехи и изглеждаше
доста млад, имаше открито и добро лице и усмивката му също беше топла,
но това, което най-много ми хареса, бяха пъстрите му очи, излъчващи топлина.
Предложих да го изпратя до интересуващия го замък, беше ми приятно да разговарям
с него, той се оказа доста добре образован, но най-важното за мене бе това,
че този млад господин беше искрен и естествен, не използваше ненужните
и красиви изрази, модерните и фалшиви фрази, които бях свикнала да слушам
около себе си, намирайки се в компанията на някой младеж. Незабелязано
аз го почувствах толкова близък, че му разказах за себе си, а по-точно
за времето, което прекарах сред природата. На никой преди не бях казвала
подобни неща, но изобща не се учудих, когато той ми предложи да се срещнем
на следващия ден на брега на езерото.
От тогава ние бяхме заедно. Хванали се за ръце, ние весело крачехме из
тесните горски пътечки, а дърветата ни се радваха, протягайки клоните си
към нас. Заедно гонехме шарените пеперуди из безкрайните полета, беряхме
цветя, смеехме се, а после уморени сядахме под някое дърво и си говорехме
за нещо много интересно и на двама ни. Той беше всичко за мене, беше единствения
в живота ми, който беше като мене, който ме разбираше, който се грижеше
за мене и когото аз истински обичах и когото никой не би могъл да замени,
докато съществува живот във времето, пространството и във вселената, защото
въпреки че са изминали векове от тогава, ти си с мене и аз ще съм винаги
с теб.
