Мега пространството свърши. Или “Тъмната зона “, както още се наричаше. Сега преминавах през субсветовете които са около 400, но бяха безопасно място. Чувствах се разбит от изтощение. Тази бясна гонитба с ужасните същества от x-зоната продължи твърде дълго. За момент си помислих че съм свършен. Те също, но грешно си направиха сметката. При тази мисъл се разсмях, ако изобщо можеше да го направя, тъй като все още нямах тяло. Щях да бъда отново цял едва след като се спра в някой от пластовете на субсветовете. Оставих се провиденито да реши къде точно. Трябваше да набавя нови сили за битките там, отвъд предела на х-зоната.
            Изведнъж цветният калейдоскоп, който беше пред мен застина и аз се озовах проснат на някакъв пясък. Беше горещо и аз веднага се обърнах към Слънцето което не бях виждал от цяла вечност. Беше си същото каквото и преди и аз пак го обичах. Земята също си беше същата, но някак по-различна. Във всеки случай това не беше 21-ви век.
            Станах и поздравих тялото си, което вече бях забравил как изглежда. Запътих се по обичайния начин към някакви дървета в далечината. Тук щях да натрупам енергията, която ми беше нужна, за да продължа през х-зоната към ултра световете, откъдето нямаше връщане (или поне не знам някой да го е направил).
            Това беше човечеството сега. Истински достойно да носи името си. Истински търсещо и истински откриващо отговори на много тайни. Нещата си бяха дошли на мястото. А сега силата ми ме изпрати отново във вековете на мрак и робство.
            Продължавах да вървя. Това беше най-добрия начин да си спомня. Гледах през собствените си очи и дишах с тялото си. В далечината между дърветата видях колиби, тесен път и две деца които се гонеха по него. Бях в някой от средните векове. Силата ми набираше мощ с всяка минута. Съвсем скоро отново щях да тръгна и сигурно завинаги. Вече нямаше да видя Слънцето, Земята или да си спомня за хората. Там където отивах нищо не беше сигурно, освен необикновенното чувство че си свидетел на тайнство. На планини от неизброими тайни и чувството на удивление когато ги съзираш. Това беше пътя на истинските хора, ако имаше други пътища то те не бяха истински.
              Наближих децата и те ме зазяпаха учудено. Бяха препасани с някакви парцали и ме изучаваха, хванати за ръце, готови всеки момент да избягат. Свалих от врата си плазмения кристал, който на шега наричах “амулет” и го подадох на едното дете, а то го погледна с широко отворени очи и се взря в него сякаш гледаше през дупка в някакъв друг свят. Сигурно точно както аз неведнъж съм го правил, но някъде много далеч.
              Направих подарък на малкото дете, какъвто навярно много други са правили за мен, някога много отдавна. Мислих си за това известно време гледайки към отслабващото следобедно слънце. И после си тръгнах с бриза.