Когато бяхме деца, често ни питаха, какво бихме направили, ако можехме да променим света с магическа пръчица.
          Ние се надпреварвахме да уверяваме, че ще нахраним гладните, ще спрем войните, ще пазим природата. Нужно ли е това? Възприемаме нещата прекалено буквално и крайно. Започва малко да се прекалява с благородната задача на медиите и изкуството да ни въздействат и правят съпричастни. Защото резултатът може да се окаже чувствително увеличаване на развилите различни видове мании и фобии.
          Имам приятелка, която се страхува да общува с хората, защото я използват; друга, която не смее да се влюби, за да не се разочарова: познат поет, който приема приятелските критики като жлъчна завист и познат художник, който заради страх от неуспеха стана електроженист. Тук неволно се сещам за пияната вдовица от разказа на Джордж Бърнард Шоу "Футбол в небесата", която погребала единадесет деца от прекалено големи грижи за коня.
         Това, което най-много ме плаши е масовата истерия, причинена от непосилното за нас психическо и емоциално напрежение и собствената ни безпомощност. Това са резултатите от мизерията не като липса на материални блага, а като духовна ощетеност. Имаме нужда от подобрение на качеството на живот, а не от увеличаване на консумацията. Не знам дали световните статистики за стандарта на живот отчитат степента на посещаемост на клиники за душевно болни, но би трябвало. Струва ли си цялото това препускане, ако пропуснеш да изживееш живота си? Защо ни е тогава успеха? Вярно е, че има цели, които оправдават средствата, стига ние самите да не се превърнем в средство, в добри търговци на способностите си.
          Типично по щраусовски заровили главите си в собствения си фанатизъм, не виждаме истинските, важните неща. Когато историята на света е история на световното първенство по футбол, а интимният живот на Бил Клинтън е по-важен от политиката на САЩ, не се живее леко. Фанатизмът ни дебне навсякъде - феминизъм, комунизъм, расизъм. Мизерията във всичките й форми създава комплекси, а комплексите задълбочават проблемите. Робът не мечтае за свобода, той мечтае за свой роб.
          Моето желание е да бъдем естествени, да престанем да мислим за заплахите, надвиснали над света и да се обърнем към себе си. Свикнали сме да слушаме за бедствия, катастрофи и болести. Все неща, които няма да променим с магическа пръчица, както сме си мислили в детството. И да не забелязваме дребните зараждащи се инфикции около нас, чието развитие зависи от нашата намеса. Затова се чувстваме толкова самотни и изнервени. Цяла армия от природозащитници се е втурнала да спасява някой ботанически вид, а никой не се опитва да съхрани онези редки цветя в нашето общество, които все още са душевно здрави или оздравели. Затова нека спасим първо себе си, за да можем да помогнем и на света. Достоевски е казал, че всеки се опитва да промени другите и никой себе си.
          Нека се научим да общуваме. Да възродим позамрялата традиция на професионалните гилдии и клубове по интереси. Да подпомогнем прохождащите международни програми, информационни центрове, открити беседи, дискусии, семинари. Колкото и да ни се струва, че е безсмислено да се говори толкова много, че се повтарят едни и същи и същи неща, не е така. Никога не днаем откъде ще изскочи пропуснат нюанс или нова идея. Опитът на много хора ни помага да разрешим някои трудни за нас проблеми. Жалко, че такива мероприятия се ползват с незаслужено слаба популярност. Всички предпочитат да посещават телевизионни игри с томболи и награди.
          Хубаво е също да обръщаме повече внимание на семейните празници. Те не са отживелица. Напротив - подобряват общуването в личния ни живот и ни успокояват. Ето, например, има тенденция към преждевременно порастване на съвременните деца. Те са ощетени откъм разнообразие на игри, детски илюзии. Животът им става все по-прозаичен като този на възрастните, а неизживяното детство ги прави крехки и уязвими възрастни. А подновяването  на Коледните и на Великденските традиции стимулират детското въображение и подхранват фантазията.
          За да заживеем един по-скромен и приятен живот, трябва да се справим и с манията за виличие и недостижимост. Ако заменим грандоманията с професионализъм, ще ни олекне значително. Светът няма нужда от супер герои, а от земни, идейни, позитивни хора. Да спасим нормалния човек в нас, за да спрем заразата. Нека си представим, че животът е гигантски пъзел. Когато го подреждаме правилно, той е прекрасен, но сгрешим ли - разваля се картинката.
          А ключът към този пъзел е професионализмът. Той създава качество, а качеството побеждава мизелията. В най-древната цивилизация - египетската, се е смятало, че занаятът на един човек е неговото призвание на този свят. При пълнолетие той е бил откъсван от родителската закрила и въвеждан в своя нов живот - неговия занаят. Именно там е зародишът на съвременните професионални гилдии.
          Крайно време е да разберем какво означава образованието за нас, че то е единственият път към професионализма. Та нали Просвещението непосредствено доведе до Ренесанса. Човекът се образовал и разбрал, че той е този, който трябва да твори, не Бог.
          Накрая, нека вършим това, което можем, вместо да се втурваме да променяме света. Така всичко ще си дойде на мястото.